Първият учебен ден след края на света

Защо не мога да си спомня дали намерихме правилния учебник? Или внезапен урок по житейски мащаби

Снимки: Машина на времето София – RETRO SOFIA – РЕТРО СОФИЯ 

2001 година.  Поредната нова учебна година почука на моята врата

и една сутрин с родител 1 се озовахме на входната врата на 125 СОУ „Боян Пенев“. Бяха залепили списъците с учебници и помагала за купуване, та да си ги препишем и да се юрнем към набавянето им. По стар народен обичай родител 1 ме поведе към София Прес, където щяхме да прекараме умопомрачително много време не само в перспективата на детските ми очи, но и във вселенски мащаб. Кажи-речи цял работен ден, включващ лутане насам-натам, за да се види на кой щанд кое е по-изгодно (все пак Иван Костов беше стабилизирал икономиката, но бяха минали едва два месеца от 800-те дни на Царя, в които вече нямаше да ни пука за пари). „Учебник по география на Анубис имаме, ама само старото издание, не сме чували за ново.“ „Кадастрон нарязан не продаваме. Ако искате, купете ролка и си го нарежете, продаваме и ножица!“ Даже май с фонокарта на БулФон звъняхме на някакво издателство да питаме къде може да се намери новото издание на някакъв учебник. Не знам дали и днес правят това, но тогава съдържанието беше идентично, просто разместваха страниците, така че да не е съвсем удобно да наследиш стар учебник от някоя кака или батко (каките повече пазеха и не пишеха трибуквие навсякъде).

В тези години винаги имаше нещо ненамираемо. Я учебник, я учебна тетрадка, помагало, сборник, христоматия, специфичен вид пергел или конкретен размер дъска за пластилин.  Днес купуваме множество неща непрестанно, та пазаруването за първия учебен ден влиза просто в списъка с досадните задачи, все повече неща човек може да си набави онлайн, улеснено, културно. Но в края на миналото и в първите години на настоящото хилядолетие нещата изглеждаха по-мащабни, по-епични.  А може и да е било така, защото съм бил на 11.

Като си малък, всичко ти изглежда по-голямо, по-важно, по-далече, по-плашещо. 

В този ден обаче едно нещо не ми изглеждаше толкова плашещо, колкото всъщност беше. На връщане от протяжното преживяване из борсата на София Прес, вече почти до вкъщи, влязохме в малко магазинче. Тогава повечето пазаруване се случваше от пазари и малки магазинчета, но или предстоеше, или скоро щеше да отвори Метро и хората да се научат да пазаруват всичко, навсякъде, наведнъж. Та нямам спомен дали родител 1 просто си вземаше кафе или пък пазаруваше нещо за вечеря, защото в магазинчето имаше телевизор и по новините показваха как един самолет се врязва в един горящ небостъргач.

11 септември, 2001 година.

Изглеждаще ми нереалистично, сякаш беше просто някакъв филм. Осъзнавах, че виждам много смърт. В пламъците, в експлозиите, в разрухата. Смърт, която се случва на живо. Внезапно денят, в който грижата беше дали ще намерим правилното издание на един учебник, което изглеждаше като голяма тревога, се преобърна.

Учебникът не беше важен. Нашият ден не беше важен. 

Прибрахме се бързо, за да се обадим на татко. Работеше във вестник и следеше новината. Гледахме телевизия и гледах как кулите се сриват. Показваха падащите хора. Знаех какво се случва с тях в края на полета им. Няколко дни по-късно започнахме училище. И това беше темата навсякъде все още. Тогава темите циклеха повече от сегашните шокиращи еднодневки. Информацията беше по-бавна и имаше повече време, за да я възприемеш и осмислиш.  И имаше повече време да научиш мащабите на света и степените на неприятност – от това да чакаш майка ти половин час да реже кадастрон, нищо че за тебе го прави, да порастеш учен, умен и с перспективи. До това да знаеш, че денят ти внезапно може да стане извънредно по-ужасен, само защото си бил на неправилното място в неправилното време, когато някой психопат е решил да се покаже. 

Не обичам да пиша тъжни текстове. Но целта ми не е да те натъжа, а да ти разкажа за странно рационалния си извод още оттогава.

Заобиколени сме от трагедии. Големи и малки. Лични и масови. Но животът продължава. С или без точния учебник. 

Днес всеки ден на път за работа минавам покрай София Прес. Там времето изглежда спряло в епохата, от която описах спомените си по-горе. Сещам се за стреса от ранната част на онзи ден и как той бързо се превърна в микроскопичен, когато нещо ми показа мащабите на моите грижи и размерите на моя дискомфорт. Неуспешно понякога, но се опитвам да използвам този урок, за да не позволявам на дребните неща да ме тероризират. Както и да не позволявам на по-глобалните да ме отвличат от очарованието на човечеството и умението му все пак да прогресира. Ето, скоро и метрото ще стига до София Прес.

Забравената гимнастика на критичното мислене

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.