Рене Карабаш: „Напишете книгата, която искате да прочетете“

Писателката Рене Карабаш за 10 - годишния юбилей на Академията „Заешка дупка" , успехите на романа й „Остайница" и как се учи творческо писане!

Снимка на корицата: Георги Казаков

Рене Карабаш е едно от „най-горещите“ имена в съвременната българска литература –

автор на международно признатия роман „Остайница“, сценарист на сериала „Те, вълните“ и създател на Академия за творческо писане „Заешката дупка“. Преди десет години тя основава Академията, която се превърна в истинска школа за литературни таланти и разпознаваем фактор в българската културна среда. „Остайница“ пък е един от най-превежданите български романи в последните години с права, продадени в над 12 държави, а през пролетта на 2026 година предстои кинопремиерата на филмовата адаптация. В това специално юбилейно интервю

Рене ни разказва за десетгодишния път на „Заешката дупка“,

споделя философията си за преподаването на творческо писане и за самото създаване на литература.

Здравей, Рене! След 10 години в „Заешката дупка“ какви съкровища се оказа, че са се натрупали там? Има ли вече цяла колония от писатели възпитаници?

Вече сме легион! През изминалите 10 години излязоха много имена от Академията, чиито книги станаха успешни, взеха награди и застанаха убедително на литературната карта на България. Това изключително много ме радва, но е и доказателство, че сме си свършили работата. Борбата с вятърните мелници продължава, защото очевидно има смисъл!

За юбилейното издание се включват невероятни имена към преподавателите и гостите – Георги Господинов, Виктория Бешлийска, Георги Бърдаров са само малка част от тях. Трудно ли се убеждават такива личности, или според теб повечето искат да споделят това, което знаят?

Не знам дали някой си дава сметка колко е трудно не да убедиш един успешен писател да преподава, а той самият да намери време сред ангажиментите си за това и да го прави с удоволствие и отдаденост. Не всеки писател става за преподавател. Но тези поети и писатели, които подбирам всяка година за менторския състав на Академията, първо, са творци с високи постижения в литературата и второ, имат желание да предадат нататък това, което знаят. Тези хора имат способността да вдъхнат вяра на курсистите ни. Нещо, което е от изключително значение в крехкия период на един прохождащ писател и аз се радвам за възможността да работя с тези хора и да създаваме писателската общност на „Заешката дупка“.

Има интересни нови курсове като „Млад писател“ за 13–17-годишни и терапевтичното писане – разкажи ни повече за тях – какво е важно в работата с младежи  и какъв е ефектът на терапевтичното писане върху хората?

Много родители ни пишат за уроци по творческо писане за децата им, а ние рядко предлагаме курсове за млади писатели, но тази година решихме да сформираме такъв курс. Подобни класове са важни за развитието на младите пишещи хора, защото

както се казва, „желязото се кове докато е горещо“.

Все пак писането е занаят като всеки друг и колкото по-рано започнем да го практикуваме, толкова по-добри ставаме с времето и успехът е неизбежен. Затова стимулирам и поздравявам родителите, които откриват таланта на писател в детето си, да не го спират, а напротив, да го стимулират, защото да, от детето им може да стан добър доктор или адвокат, но кой знае – то може да е следващият Стивън Кинг? Курсът ни по терапевтично писане присъства в програмата ни от няколко години и е един от най-посещаваните. Той се основава на писането „за себе си“ под ръководството на ментор, който дава задачи за писане, така че пишещият да изрови от себе си потиснати чувства, да се балансира и изобщо да разбере къде е коренът на проблема, който го измъчва. Нещо като саморефлексия и самотерапия, след която участниците излизат като нови. Нещо толкова насъщно във времето, в което живеем.

Някои от курсовете са с онлайн формат – как променя това динамиката на обучението? Същата ли е магията от разстояние?

Разбира се, динамиката е съвсем различна от присъствените курсове, но целта на тези онлайн курсове е да дадем достъп до тях на хора, които нямат възможност да ги посещават присъствено. Знанията, които получават, са същите като тези, които получават и в присъствените, и единственото, което липсва, е живият контакт. Често онлайн курсистите ни си организират срещи и дори продължават да комуникират след края на курса. А и има някаква тръпка в това да гледаш някого два месеца на камера и после да го видиш на живо за първи път, но вече да сте си близки.

От класическите проза и поезия до фентъзи, курс по фотография с гост от Италия, дори актьорско майсторство. Цяла академия по изкуствата ли е бъдещето на „Заешката дупка“?

Гореизброените курсове са ексклузивни за юбилейното ни издание. Понякога включваме класове по актьорско майсторство или някое друго изкуство (задължително свързано с думите). но фокусът ни винаги е бил и ще бъде върху писането. Затова и основните ни курсове неизменно са по Проза, Поезия и Терапевтично писане. В момента работя по един нов формат на преподаване в тези дисциплини, отделно от настоящите курсове, но засега ще го запазя в тайна.

Кое според теб прави „Заешката дупка“ толкова специална и различна вече 10 години?

Нейните преподаватели и онази червена нишка, която през годините продължава и не се прекъсва. Нишката на любовта към литературата – от моя страна като организатор и писател, от страна на лекторите и на курсистите. Стараем се не просто да предлагаме най-познатите имена в българската литература, а преди всичко да предлагаме човешко отношение. Писателите, с които работим, са преди всичко добри хора, които умеят да вдъхват вяра на курсистите и да им показват грешките по един деликатен начин, така че да не прекършат крехкото стъбло на творчеството у тях. Академията не е просто училище. За тези години тя си извоюва мястото на разпознаваема институция, от която излизат изключително талантливи пишещи хора. И когато едно нещо е истинско и добро, няма какво да го спре.

Сега да си поговорим малко за  теб – романът „Остайница“ е един от най-превежданите български романи. Кое според теб резонира така мощно с аудиторията по света?

Вероятно енергията, която съм внедрила в страниците на романа ми. Емоцията, която напоява всеки ред. Човешките болки и страсти, в които читателите се разпознават. Трудно ми е да говоря сама за романа си, но на пръв поглед историята в него е локална, но всъщност е изключително глобална и засяга болезнени теми, които за жалост стават все по-актуални. Щастлива и благодарна съм, че романът се издава и чете в толкова страни.

Правата му са продадени вече в над 12 държави,

сред които Англия, Съединените щати, Бразилия, Германия и други. Зад този успех стои и неуморната работа на Гергана Панчева – моята агентка от „Литературна агенция София“, която прави и невъзможното да намери най-добрите издатели за книгата ми. Също преводачите са огромен фактор. Те са мостът към другата култура и държава и се надявам работата им да става все по-видима и оценена в бъдеще време. Защото те не просто транскрибират текста, те го съ-създават.

Предстои кинопремиерата на „Остайница“ през пролетта на 2026-а. Какво е чувството да наблюдаваш как твоят литературен свят оживява на екран?

Безспорно се вълнувам, че ще видя героите си „живи“ на големия екран. Имах щастието да работя с режисьора Костадин Бонев, който ми даде пълна свобода при писането на сценария. С него сме страхотен екип, защото имаме много сходна чувствителност, а нещата, които ни различават, внасят баланс в работата ни. Лентата е копродукция между България, Италия, Албания и Германия. Постпродукцията на филма е в самия си край. Филмът е плануван да излезе през 2026-а. Първо ще обиколи световните кинофестивали, след което нашите, а сетне зрителите ще могат да го гледат по кината.

Ти си сценарист и на сериала „Те, вълните“.  С какво телевизионното писане ти е по-предизвикателно и интересно от литературата?

По-интересно не бих казала, но по-предизвикателно със сигурност. Когато пишеш книга, си абсолютно сам, но когато пишеш сериал, десетки хора зависят от теб и това, което ще напишеш. Динамиката е съвсем различна и тя си има своя чар на обмен, на идеи и групова динамика. Най-важното и при двата вида писане е да стигна до истината. Която често наричам поезия.

Като автор с толкова разнообразен опит какъв е твоят съвет или малка тайна към всички, които прохождат в занаята?

Да пишат повече със сърцето си и по-малко с ума си. Умът винаги ще избере сигурната структура, онова което е „правилно“ или „ще се хареса“, но сърцето е онова, което кара страниците да пулсират и читателят го усеща. Ако докато пишеш, не усещаш нищо, значи и читателят нищо няма да усети. Напишете книгата, която искате да прочетете, и бъдете откриватели, докато пишете. Откриватели на себе си и на всичко, за което ви е страх да пишете. Просто пишете.

Кажи ни за финал кои са нещата, които те вдъхновяват?

Падналото листо. Листото. Падането. Издигането му от вятъра дотам, докъдето вече не можеш да го видиш. Но можеш да си го представиш. Май това е Бог.

Ованес Торосян: „Не съм Оливие, така е, но нека той в България играе“

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.