Нещата от живота

Моцарт не са само шоколадови бонбони

„Надявам се, че ще е глупачка – това е най-доброто нещо, което едно момиче може да бъде на този свят – красива малка глупачка. “ Казваше Дейзи във „Великият Гетсби“. Някога не разбирах този цитат, но днес няма как да не се съглася…

Няколко месеца живях извън България. Водех сладък живот. Срещнах смислени хора. Прочетох няколко умни книги и изгледах доста дълбоки ленти. Сега се опитвам да не падна от въжето на реалността. Но и някак не искам да продължавам да балансирам върху него. Не желая да го виждам и чувам. Често си мисля да го отрежа с ножицата, но не знам какво ме чака долу. Може би ще бъде пропадане, за което не съм подготвена. Та балансирам тези дни. Не дочитам книгите си, защото ще ми напомнят за мястото, което напуснах. Не слушам музика, защото така ще слушам спомени. Страх ме е от Синатра и Фицджералд, защото ще ме върнат в болезнения джаз на миналото. Не може ли пътуването ми да е просто купчина снимки и никакви емоционални ями?

Всеки ден се опитвам да игнорирам синините в душата си.

Една от най-фундаменталните тъги идва от факта, че не съм сигурна защо съм меланхолична. Бях на хубаво място и се предполага, че трябва да съм щастлива. „Животът продължава“, ще кажат някои хора… тихо. Те не разбират нищо. Опитвайки се да открия какво не е наред в главата ми, без да искам, срещнах една ужасна истина. Нещо грозно. Противно. Нещо, което ми каза Дейзи. Аз не й повярвах, но вече знам. Вече знам, че наистина най-доброто нещо, което едно момиче може да бъде на този свят, е красива малка глупачка.

В писмо до дъщеря си Ф. Скот Фицджералд пише:„ … не вярвам в щастието. Не вярвам и в нещастието. Те съществуват само на сцената или на екрана, или в книгите, в живота ги няма. “ С такива тежести в ума се живее трудно.

Малките тумори на изкуството разширяват мирогледа до степен, в която дните и срещите с емоциите на живота стават непоносими.

Ако не познавам сцената, екрана и книгите, ще вярвам ли в щастието? Това ли е тайната? Ако не знам кой е Бодлер и смятам Бетовен за куче, а Моцарт за шоколадови бонбони, всичко ще бъде наред. Ще свеждам положителните си емоции до нова дреха, съвършена коса и счупена и извратена представа за петък вечер. Ще душа свободното си време в безкрайни разговори за хората, връзките и външния вид. И ще бъде прекрасно. Няма да търся господин Дарси. Няма да се надявам да срещна Гетсби, който е посветил целия си живот на това да се надява някой ден да се видим и създадем. Ще търся красиво момче, с което да си правим красиви снимки и да смятам, че живеем красив живот. "Хубави сте, но сте празни.", беше казал Принцът на розите.

Но ако имах късмета да бъда красива малка глупачка, нямаше да знам за какви рози става въпрос и щях да се наслаждавам на празнината си и да вървя с неимоверната увереност, която може да притежава само един истински глупак.

Понякога мисля, че един ден ще се уморя. Няма да имам повече сили да забелязвам неправилните пълни членове и правописните грешки. Ще се изтощя да търся по улиците литературни персонажи и филмови герои. Онези, с които ще говорим умно и ще събличаме умовете си гънка по гънка. Тези, с които ще се надяваме някой ден да завали порой, който да измие всичката сган от улиците. Де Ниро в „Шофьор на такси“. Някой ден ще спра да се надявам с някой да се прегръщаме, осветени от блясъка на трамвайната жица така, както младежите в онова стихотворение на Валери Петров. Ще спра да чакам Майстора да ми подари жълти цветя и да ме превърне в Маргарита.

Нищо не обещавам. Някой ден може да напусна този свят и да се събудя друга, празна и щастлива. Кой е Де Ниро? Кой е Валери Петров? Какъв Майстор? Коя Маргарита? Ще си купя кутия шоколадови бонбони „Моцарт“ и ще си правя красиви снимки с красивото момче.

Но може би вече е прекалено късно. Може би съм имала прекалено много срещи със сцената, екрана и книгите и съм изпуснала невероятната възможност да се превърна в красива млада глупачка.

Тук можеш да прочетеш за любов, не като тази на Дейзи, а разтърсваща.