Коста Каракашян: „Всеки артист трябва да следва своя импулс и да е ок, че той постоянно се променя“
Go Guest: Танцът като начин на живот – срещаме те с многото лица на човек, влюбен в изкуството
Коста Каракашян е от тези артисти, които живеят своето изкуство.
Той е режисьор, хореограф, танцьор, сценарист, активист за човешките права и правата на ЛГБТИ+ общността, а от миналата година и младежки делегат към ООН. 24 часа не стигат, но и не спират Коста постоянно да разказва истории под различни форми. Има една стара поговорка на индианците хопи: „Като ни гледаш как танцуваме, чуваш какво говори сърцето ни“. Срещаме се с Коста в пространството ZEN Holistic Wellnes Studio, където той води класове,
за да си говорим за неговия танц с изкуството и живота.
Здравей, Коста! Кога разбра, че танцът е твоят инструмент за изразяване?
Още на 4 гледах музикални клипове по телевизията и си танцувах. Нашите забелязаха и ме записаха на танци. С моето „гадже“ от детската градина Мила, с която все още сме приятели, трябваше да отидем заедно. Нея така и не я доведоха, бях много притеснен, че съм сам, но въпреки това останах на първия урок по спортни танци. Имаше моменти, в които исках да се откажа, нямаше много момчета, но си го усетих като моето нещо и исках да съм в залата, без да съм го осъзнавал още като изкуство или като нещо, което да правя в живота си.
Повечето хора знаят за теб от момента, в който се връщаш от обучението си в Ню Йорк. Какъв беше Коста преди това?
Бях ученик в Американския колеж, но всеки уикенд в продължение на 6 години пътувах до Велинград да тренирам танци. Бяхме деца от цялата страна и от петък до неделя бяхме все заедно, за да ставаме шампиони. Така и стана за някои от нас, много силен клуб бяхме, а приятелствата ни водеха в моментите, в които нямахме никакви сили, но знаехме, че сме заедно в това. От там получих покана да се включа в Dancing Stars във Виетнам. Това беше в 12 клас, мислех да уча медицина и даже бях кандидатствал, но след като се върнах от Виетнам, си казах – никаква медицина,
ще бъде шоубизнес, бейби!
И ето, пристигаш в Ню Йорк! Казват, че мегаполисите имат такава енергия, че или те смазват, или те зареждат. Разкажи ни за твоето преживяване там?
Имах късмета, че отивайки там, вече познавах хореографи, с които бях работил във Виетнам, и те много ми помогнаха да се ориентирам. Така Ню Йорк се отвори пред мен. Но ме смачка университетът. След 4 години ментално не си представях, че мога да издържа да остана и веднага да се реализирам там. Имах нужда от спокойствие. В Колумбийския университет приемат под 4% от кандидатстващите и всеки отива с усещането, че е бил най-умният.
Изведнъж сте 2000 човека и разбираш, че изобщо не си.
Кое от наученото там се опитваш да приложиш в своята преподавателска дейност тук? Преподаваш в НАТФИЗ и правиш много уъркшопи.
Моите професори веднага ме видяха като бъдещ професионалист. Нямаше динамиката: „Вие сте студентите, ние ще ви кажем какво да правите“. Към всички се отнасяха като с равни, по-млади колеги, които имат много да учат, но ни канеха да участваме в техни проекти. Неминуемо имаш усещането, че след няколко години ще си част от този социум. А не: „Ти един ден като завършиш, като изядеш много хляб, тогава ще си като нас“.
Какво те върна в България?
След Ню Йорк бях много объркан и притеснен какво предстои. Отложих по най-ефективния начин – с магистратура по права на човека във Венеция. Бях направил първия си филм, който даваше гласност за насилието над ЛГБТ хората в Чечня, беше приет много добре, обиколи над 30 фестивала. Открих, че в социално ангажираното изкуство, каквито и да са твоите умения, можеш да помагаш истории да бъдат разказани. Там бях единственият артист сред 90 души адвокати с друг език и друга общност. Но аз обичам да се вкарвам в непознати ситуации, в които не знам нищо.
След магистратурата по време на пандемията се върнах уж за малко, но останах по любов!
Най-хубавата причина! Искам да си говорим и точно за твоя активизъм. Каква е твоята мисия като глас на ЛГБТ общността, какво липсва, за да има истинска толерантност?
Липсва хората да се припознаят в някой от ЛГБТ. Трудно е да се каже кой е виновен – хората от общността, които нямат смелост да се заявят, или другите, които изглеждат враждебни. Важно е да сме автентични. Когато обичаш артист или близък човек в семейството, ти намираш начин да го подкрепяш, независимо с кого е в личния си живот.
Връщайки се в историята, точно културата и изкуството са скъсявали дистанцията с някой, който е различен.
Едно от нещата, които пренасяш от Ню Йорк тук, прави точно това. Правиш имърсив спектакли с голям успех. Един от тях – „ Кухня“, е в своя пети сезон.
Разкажи ни повече за тази форма на изкуство?
Имърсив изкуството може да бъде в много различни формати. Потапя публиката изцяло в преживяването, не се борави само с едно сетиво. В „Кухня“ ги вкарваме в задкулисните помещения на една професионална кухня, но пространството е само един от начините. Наскоро слушах имърсив по телефона, което беше много въздействащо – някой само с гласа си да успее да те въвлече в ситуация. Като цяло това изкуство счупва границата публика – изпълнител.
И в други изкуства също се търси преживяване, бяга се от клишето. Публиката ли се променя, какви са наблюденията ти върху тези процеси?
Имърсив театърът не е ново явление, но наистина всичко напоследък е „потапящо“ или „интерактивно“. Това, от една страна, е заради навлизането на дигиталните технологии и изкуствения интелект, но и от липсата ни на фокус. В днешно време сме толкова стимулирани, че много трудно можем да изгледаме представление или филм 3 часа. Съзнанието ни е на по-бързи обороти и всички се опитват да разчупят традиционното преживяване, за да държат зрителя нащрек
и той да се връща отново.
Ти си и режисьор на филми, музикални клипове, бил си хореограф в клип на Рита Ора.
Къде се чувстваш най-комфортно или именно този микс ти носи вдъхновение?
За мен танцът е малка част от изразните ми средства. Сега най-комфортно ми е в режисурата, в това да се доверя на специализираните умения на всички около мен. И все по-добре ми е в писането. Винаги ми е било любимо да чета и чрез писане да разсъждавам. Сценарият на последния ми филм „ТЕ“ ми е подарък от много близък приятел и аз го пренаписах. Това ми даде смелостта да започна още два сценария. Сякаш се връщам към нещо, което винаги е било в мен. Всеки артист трябва да следва своя импулс и да е ок, че той постоянно се променя. Дори занимавайки се с нещо, което ти е било мечта, можеш пак да влезеш в кутия. Можеш да си вдъхновен, но в очертания.
Всеки проект изисква нова алхимия, никога не е с една и съща формула.
През миналата година ти стана младежки делегат на България към ООН. Разкажи ни какво би искал да постигнеш от тази платформа, кои проблеми и решения виждаш пред теб?
Заедно с моя ко-делегат Александър Янев бяхме два пъти в Ню Йорк на общото събрание в комисията по социално развитие. Направихме официалните изказания от името на България на базата на една национална анкета, която направихме с над 1600 младежи. Фокусът на нашия мандат беше върху менталното здраве и да подтикнем всеки да мисли за гледната точка на младите във вземане на решения.
Работихме с младежи в малки населени места, както и с местни организации.
Насърчаваме младите да участват в неправителствения сектор, да стартират свои идеи и иновации, защото човек, който не се страхува да пробва, дори и да сгреши, няма спирачки. Следващите делегати вече са избрани, сега се учат от нас, за да има приемственост.
Какво представлява един ден на толкова активен млад артист като теб?
Работя много и нощно време, затова пия доста кафе, имам си cbd капки за фокус, защото понякога е трудно да превключа от среща за ООН към избор на костюми за танцьори. Имам много срещи из града, които ме разпокъсват, но обичам постоянното движение. Все повече чета и пиша.
Имаш ли си мантра или мисъл, която винаги те изважда от по-трудните моменти?
Винаги си казвам: „След 5 години това ще има ли значение?“. И в повечето случи отговорът е „не“.
Новогодишна утопия и парти, с което изпращаме 2024 – каним те на COSMOTEQUE II
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.