Безразличието не й приляга – или я обичай, или я мрази

Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia

Трудно е да се определи София град ли е или личност. Отношенията ни с нея са като типичната любовна връзка. Когато се заседиш за по-дълго, единственото, което искаш, е да избягаш някъде далеч. Да си починеш и от хората, и от трафика, и от всичко познато. Писнало ти е от сутрешния трафик на Цариградско и от факта, че да си намериш място за паркиране на „Оборище“, когато няма зона, е толкова вероятно, колкото да спечелиш джакпота от националната лотария (вероятно ще се случи, но на някой друг).

Не искаш повече да си играеш на минички с местещите се плочки на всеки тротоар в дъждовните дни, защото, колкото и да го премисляш, накрая пак си вир-вода.

Почваш да хленчиш как минералната вода в гръцките ресторанти е подарък от заведението, как едната порция в Германия може да нахрани цялото семейство или че в Италия никой не слага само 4 парченца колбас на пицата. И всички ти обясняват как „Ей затова сме на такова дередже“. Прекарвайки повече време покрай всичките начумерени хора, които си мразят и работата, и живота, и държавата, започваш и ти да се превръщаш в кълбо от негативна енергия.

Казваш си, че не ти се седи в „тая София“ повече, където нищо не се случва. И стягаш куфарите за някоя почивка, а понякога и за по-дълготрайно. Да си търсиш късмета или да търсиш себе си извън познатите пълни с дупки улици.

Идва моментът, в който се махаш от града, от който толкова ти е втръснало, и след има-няма две седмици част от теб вече иска да се връща. Като след типична раздяла почваш да се сещаш и за добрите неща, които беше забравил, че въобще съществуват. Познатото вече ти липсва и се чудиш защо си бил толкова черноглед спрямо всичко хубаво. Почваш да споделяш снимки на пейзажите й във фейсбук, заливаш инстаграм от троубекс със сърцераздирателни описания или обясняваш колко ти се ядат плодови кроасани от пекарната на ъгъла. Колко ти се разхожда по „Оборище“ в събота сутрин. Седи ти се в Докторската през летните вечери или просто ти липсва да излезеш през уикенда и таксито ти да не струва повече от български наем.

А когато сте разделени за месеци, почват да ти липсват дори странните неща като разправиите в трамвая, бездомните котки и най-вече любимите ти ресторанти. Да, онези без безплатна вода и с малки порции.

Почваш да се чудиш защо все ти липсва, когато си далече, и защо не оценяваш всичките й качества, когато си там.

Сещаш се и за всичките си приятели, чийто организъм е попил повече алкохол от асфалта на Народен. И се сещаш за онова изказване, че „едно място е толкова хубаво, колкото са хората, които познаваш в него“. После някой чужденец те пита за твоя град и се усещаш, че единственото, което правиш, е да го ласкаеш и дори не ти стигат думите да опишеш колко ти е любим. Опитваш се да им обясниш защо никой друг град няма неговия чар, че на другите нещо им липсва. И понеже дори ти не можеш да го опишеш, им даваш съвета да отидат и да се уверят сами.

След известно време обикновено идва и третият етап от връзката – да се завърнеш. С усмивка и чист ентусиазъм нямаш търпение да се държиш по най-клиширания софийски начин. Да обиколиш „Витошка“ и „Графа“, да минеш по „Ангел Кънчев“ и да ядеш любимите си макарони. Да си вземеш ореховки с крем от Аби и шокостафиди от Старата пекарна. Да ядеш пица на Копитото и да бездействаш с твоите си хора на Народен. Някой да обяснява, че бирата в Прага е по-хубава, и същевременно всички да се чувствате безкрайно щастливи, че не сте там, а сте си в София при гадната бира и всичките гадни неща, които всъщност хич не са гадни. После обикаляш всички „класически“ ресторанти, които всички знаем наизуст, и пробваш всичките си любими неща, инспектирайки дали не са променили тук-там нещо в менюто. Пускаш дори пререждащите се шофьори с оптимизъм и си казваш, че дори тази наглост ти е липсвала. Вероятно понеже другаде рядко се среща, и затова те кара да се чувстваш „у дома“. А пък всички хора ти се радват и вътрешно те мислят за такъв балък, задето се вълнуваш относно нещата, от които им е втръснало.

А ти се чувстваш толкова уютно, че почваш да се чудиш как въобще си искал да си тръгваш и как може другите да не го ценят?!

След известно време обаче идва и първият етап наново. Проблемите заглушават всичките малки неща. Пак ти писва от целия цирк и искаш да избягаш. Насищаш се и на храната, и на хората и имаш нужда да си възможно по-далече (по възможност на края на света), защото връзката ти с този град пак стана токсична. И така се оформя целият кръговрат от „писна ми – липсваш ми; тръгвам си – връщам се“. И осъзнаваш, че любовната ти връзка със София не е като с град, а с любим човек. Затова накрая всички се връщаме. Някои за постоянно, други за бърза обиколка, за да заглушат носталгията си. Едно обаче е сигурно – към този град не можеш да си безразличен. Безразличието не му приляга. Или ще се обичате, или ще се мразите, но винаги ще ти е в сърцето. 

София ми е Берлин… или по какво си приличат двата града.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.