Нещата от живота

Огледай се... себе си виждаш ли?

Има малко неща, които са силно универсални и винаги работещи.

Да речем гравитацията. Гарантирано работи. 24/7. Без значение колко дипломи имаш или нямаш, без значение дали си гений или спихнат мех, без значение дали си Слънцето, Луната или някой улав астероид, който чертае подозрително перверзна орбита из системата. Работи си и толкоз. И цианидът работи отлично. Шмрък и туто финито. Лека нощ завинаги. Знаеш ли кое друго работи? Страхът. Страхът работи отлично, подобно на гравитацията. Хората рядко се изправят пред него. Гледат филми, четат книги и припяват песни за това, колко е важно да се изправиш пред страха си, но го правят само ако не могат да се обърнат на другата страна, само ако ножът е опрял в кокала. Тогава може. Примиряваш се, че ще се мре, виждаш как ти остава още малко и вече си спокоен, смел такъв, вероятно и с топли гащи. Дотогава обаче – твърдо не.

Съществува една особена форма на страх, пред която всички се шубелясват. Страхът да се видиш такъв, какъвто си, страхът да се приемеш. Страхът да почувстваш разголената си същност в собствените си очи и сърце, с цялата грозотия, слабост, пъзльовщина, позьорщина, малки лъжи, самоизмами, гадости и… с цялата си красота.

Хорицата се опитват да се изправят пред страха си, но го правят небрежно,

тип – отивам за сладолед. Като опитат на мига малък легион предпазни реакции, се задействат – аварийна спирачка. Дръпни лоста, спри машини! Реакции, които ни хвърлят в прегръдката на скъпите ни, проверени, издълбани в камък и напълно объркани фикции, наричани от някои „принципи“, а от други „разбирания“. Ако пък случайно си малко по-буден от своите другарчета, се сблъскваш с последната и най-добра защита – кофти егото. Кофти егото, което на мига ти хваща вниманието, гушва те миличко и започва да ти припява каква жертва си. Жертвичка.

Жертвичка на събитията, на родителите, на неверните приятели, на обърканите учители, на интригантските колеги, на климата, на Чернобил, на гултена, на генетичните зарове, на мечтите си, на нещастната си любов, която е счупила нещата, точно, ама ТОЧНО тогава, когато си имал най-голяма нужда от нея. Тези фикции, тези принципи, това его са нещо познато. Нещо сигурно. Нещо, което ти служи за отправна точка в едно пространство, от което идея си нямаш как да се ориентираш.

Топлото огнище в мразовитата нощ.

Какво правиш, след като егото те вкара в жертвения цикъл? Сдухваш се яко. Свиваш сармите. Потъват ти гемиите, раздуваш се яко и изобщо даваш яката фира. Запечатваш се в черупката, издигаш стените, започваш да ближеш раните. И раните минават. Излизаш с приятели – от лоялния тип, е, добре де – от лоялния алкохолен тип. Разказваш, споделяш. В замяна и те споделят – мнение, неща, на които ти ще отговаряш със „Знам го това!“, „Наясно съм!“, „Разбирам го!“ и… толкова. Край.

Действие няма да има и когато отново завършиш с горещи ножове в чувстващите части, ще се оглеждаш за поредния спасител. Нищо, че той ти е в главата, сърцето, душата. И винаги е бил там с теб. С внимание няма да го удостоиш, та ти дори не можеш да го погледнеш в очите. А ако можеше, щеше да видиш… да видиш едно хлапе, хлапе с разбито телце, което със сълзи на слепи очи се чуди как да ти причини болка, за да може да го погледнеш, да се опиташ да го разбереш и приемеш, за да разбереш, че то е там и има нужда от теб. И ти от него.

А дотогава какво? Не може ли и без това?

Може. Бъди робот, бъди сълзлив, нещастен, упрекващ другите робот. Мрънкай, хлипай, пий, друсай, разхождай се из Азия в търсене на „себе си“. Нищо, че за да се намериш, се иска само едно – да се погледнеш. А случвало ли ти се е да се влюбиш в себе си?