Едно любовно недоразумение

Понякога си позволяваме да говорим за любов на хора, които изобщо не харесват думата, на всичкото отгоре понякога даже смеем и да се влюбваме в тях…

0 коментара Сподели:

Какво неблагоразумие от моя страна да ти се обадя в два през нощта и да ти говоря за синьо небе. За тела голи и истински, за аз и ти вплетени в тъмното. Какво неблагоразумие от моя страна да ти се обадя в два през нощта и да ти говоря за синьо небе, когато гневът нежно пъпли по красивата ти кожа, когато целият си отвратен и омерзен от живота, от смъртта, от онази жена, която си е тръгнала, вземайки дългите си крака и всичко, в което си се кълнял, преди да седнеш на масата и да разчупиш хляб, преди да запалиш цигара.

Каква глупост от моя страна да ти разказвам за далечни звезди, за залези по-сладки от мед, за влажни следобеди, за аз и ти вплетени с нежни тласъци в тъмното.

Какво безочие от моя страна да ти говоря за вяра, за смисъл, за пладне, в което само шептим, само малки мушици се блъскат в тревите. За нощи с дъх на тамян. Да ти разказвам за планове, партита, живот гъст и наситен с обичане. Каква наивност, неопитност, каква невъзпитаност. Колко несъобразително от моя страна да искам да се имаме в някакъв-никакъв час, на свечеряване да се чувстваме, пред милион светулки, пред истина по-бяла от сняг. Да прокарвам пръсти по устните, където жените преди мен са вървели със смях. Да кървя от предчувствие, от вопъл по тях, на фона на стари блусари и малко трева. До игуаната, на дивана в хола ти, както преди милиони лета. Да си мисля, че всички години, дето са минали, не са минало.

Да вярвам, да чувствам, да мисля, че можем да бъдем както преди, само с малко повече аз, малко повече ти. Каква коравосърдечност от моя страна да ти говоря за любовта, когато смъртта още витае в мивката, още трака по чашите, още не се е проветрила през прозореца в кухнята. Колко грубо от моя страна да вярвам, че ще ти стига да кажа само това: „Знам, че ще дойдеш, знам, че ще дойдеш, знам, че ще дойдеш. Знам, че ще го направиш само заради това – да ме видиш как те гледам да идваш в дъжда“ Т.М. Извини ме приятелю, че прекалено наивни са приливите, че прекалено чисто е в моето сърце, че прекалено много са филмите, в които съм виждала въпросното синьо небе.

Извини ме, че някак си несъобразително изтичах във тъмното с разперени широко ръце.

Извини ме, че още по детски са ми чисти целувките, че още искам да стреляш в мойто сърце. Че по момичешки истински са всички неизказани думи, които оставям на разтрепераните ти колене. И някак си наистина не разбрах, че думите колкото повече са искрени, толкова повече не трябва да говоря за тях.

Едно обичане май наистина може да разстрои това крехко наше сега. Едно обичане може да бъде по-невъзпитано от хиляди разкрачени дълги крака. Дума, която не е за изричане, неуважително е и е твърде „наистина“ да си казваме такива неща. Извини ми наивността да говоря за любов в дни на война. Но знаеш ли, когато си тръгне черното и даже смъртта се измори, когато парфюмът на онези момичета тихичко от плътта на чаршафите се изпари – не се притеснявай да ми върнеш обичането.

Тогава и едно позвъняване няма да загорчи. Тогава то ще е по-истинско някак си.

Сега затвори секцията, чекмеджетата провери, не забравяй кучето и на двора дърветата, а за моето светотатство прости.

Глупави сме всички момичета и понякога от устата ни неволно прокървяват обичания. Неволно пуснати, невнимателно на ръба сложени, като думи отчупени, като погледи непохватно изпуснати. Като little party never killed nobody. Като от „обичам те“ не боли.

За още от същото – виж Преливат наводнения в очите

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *