Най-добре да удавим скуката в чаша узо

„Литературен петък“ е нова рубрика, в която всяка седмица две  запалени по литературата дами ще ни поднасят селекции, анализи и ревюта на книги,които са се прокраднали покрай високите им критерии за литература. В безспорно най-обичания ден, точно преди уикендът да почука на врата, те ще забъркват смесица от най-доброто, което предстои или вече е факт, както и неприкритата си носталгия към класиките. Ако необятното поле от заглавия те обърква и затруднява в избора, тук ще намериш литературни находки – проверени, прочетени и поднесени стегнато, за да улеснят пътя между теб и следващата ти книга.

Преди три години го открих в кашона за книги. Между пощата и кея при уморения букинист, който продава литература на символични цени… Беше остарял и одърпан по краищата. Синьото стоеше все така синьо и прекрасно, но изглеждаше, че има нужда от почивка. Имаше вид на пътувала книга. Корабокруширала. Такава, която търси дом. Разбира се, носех много списания, романи и разкази, но реших да я спася. Тя беше моя. Взех я. Сложих я в чантата си и се запътих към кея. На другата сутрин я приготвих за плажа.

Тогава още не знаех какво ще се случи. Не чувах сиртакито. Не бях подготвена за срещата със Зорбас философа.

Няма как текстът ми за Алексис да не е личен, защото има книги… и книги. Патосът на Никос Казандзакис така силно вълнува. Прозата му на моменти е спокойна и тиха, едва погалена от слънцето. Друг път е сурова и бурна. Черна. А Зорбас, ех, този Зорбас…

Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си.

Алексис Зорбас е житейска философия, маскирана зад идеята за литературен персонаж. Той е начин на живот. Ако  джин с тоник е лято в чаша, то „Алексис Зорбас“ е лято в книга. При това вечно лято. Такова, което нажежава душата и кара въздуха да трепти. Такова, което кара смеха да е гърлен и силен. Разлива бутилките по масата, скача безгрижно, крещи, обича и мрази силно, силно, силно… колкото душата държи.

Гледах как Зорбас посред нощ играе хоро и цвили и ми вика да изскоча и аз от удобната черупка на благоразумието и навика и да тръгна на големи пътешествия с него, но продължавах да стоя неподвижно и да зъзна.

Зорбас е весел пиянски ритник по задника. Първично щастие. Радост. Наслада от живота parexcellence. Неудържимата страст, с която Казандзакис рисува персонажа си, кара този, който чете, да изпита смут и неудобство. Неудобство от Зорбас. Защото нищослучването е непростимо. Липсата на разкрепостеност и дивашка радост е грешка. Младостта се изплъзва между пръстите. Залезите няма да са вечно там и да ни чакат. Пясъкът е нагорещен под краката и трябва да се движим бързо. Да горим. Когато е прекалено, да влезем във водата. Да удавим скуката в голяма чаша узо.

Много пъти съм се срамувал през живота си, защото съм залавял душата си, че не смее да направи онова, което най-великото безумие – същността на живота – ме зовеше да извърша; но никога не съм се срамувал заради душата си толкова много, колкото пред Зорбас.

Четях, четях, четях… в началото претенциозно заключих, че Зорбас не е мойта бира. Езикът не ми харесваше, нещо в тази книга ме тормозеше. Не беше достатъчно изтънчена. Не пия узо. Не харесвам сиртаки. Но Казандзакис го може. Влюби ме. Съблече ме. Отключи ме. Зорбас е безвремие и вечна младост. Зорбас е малките радости. Зорбас е случване. Изживяване, което променя живота. Зорбас ме удави в сълзи, а не плача на книги. Зорбас ме накара да копнея за узо до зори, а не пия узо. Зорбас скъса въжето ми. Зорбас е книга, за която не може да се говори и пише. Книга за изживяване е.

-Не, не си свободен – каза той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко.

Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…

Миналия път четохме…