Когато излезеш от границите на комфорта в големия град

Сряда, 13 часа следобед, средата на август, когато слънцето жарко напича жълтите павета. Спряло порше кайен на светофара пред известен столичен клуб, басът кънти вътре – нищо ново под слънцето не виждате, нали?

Денят е изпълнен с предизвикателства в столицата през този август. Работещите ги мъчи фактът как да минат бързо през ремонта на Цариградско, кифлите – къде да пийнат изискан коктейл с наргиле и да оплакнат очи, защото в Студентски е пусто, или в кой ресторант за суши да вечеряш, защото ти е втръснало от мусаката на жената, а и си спестил едни пари от предната екскурзия.

София е даденост за мнозина. Ние, тук в столицата си мислим, че стартъпите и коктейл баровете ги има навсякъде на картата на България и че по пътя към малките селца в страната има малки бутикови сладкарнички с марково кафе и топли мъфини на всеки километър.

Точно по това време в горещата сряда вместо по столичните напечени булеварди ние карахме колата по тесен път към село Долно Черковище в Родопите. Буквално на няколко километра от гръцката граница в Южна България, местността е запазила непокътната природата си, незастроени полетата си, неизпомачкани тревите си…

Наслаждавайки се на природата и дивата обстановка, се чудиш какво правят хората ходят тук, освен да отглеждат тютюн – няма мол, няма големи бензиностанции, нито претъпкани супермаркети, няма интернет, няма това, което си свикнал да имаш в столицата и приемаш за даденост.

Пътуваме със силно духащ климатик в колата, защото в този следобеден час тук е все едно пустиня. За около 50 километра не видяхме нищо друго освен крави и една азиатска овчарка. А разхождайки се по „Витошка“, си мечтая да я видя пуста, така както те имат пусти улици, за жалост и пусти села.

По пътя има към десетина кирпичени къщи, от които лъха много труд и пролети кръв и пот, за да имат това благо – една малка къщурка и тук-таме електричество.

Ние, хората от големия град, си бяхме за завиждане, настанихме се в близкия комплекс покрай басейна и си почивахме от шумния живот в панелката. Трудно се пътува в блъсканицата в метрото, ама на село буквално не те свърта – празни улици, празни села и широко поле, докъдето ти стига погледът. Тишината ти е неестествена, пейзажът също, а потребностите за забавление останали далеч…

Атракцията в селото е река Арда, чиста и прозрачна като гръцкото море. Да нагазиш в нея е като да усетиш зимен полъх през лятото – ободряващо.

Сещаш се за фонтаните в София и спретнатите градинки, колкото е приятно сега в празната столица, а бабата, която бере тютюна на нивата, не знае какво е то жълти павета, нито градинката пред Театъра, тя знае, че полето й е дом, и нищо повече.

Докато търсиш да седнеш някъде да пиеш кафе (най-близкото беше на 10 километра), си мислиш – ако можеше да замениш трафика, мръсните улици и всичко онова, което те дразни в столицата, можеш ли да свикнеш да живееш спокойно? А ако там не си толкова щастлив, защото си свикнал да имаш всичко наоколо и на 5 минути?

Колко са 5 минути, когато дори нямаш часовник и не те интересува, че закъсняваш, защото реално няма за къде да бързаш в малкото село.

София не е България, ние живеем в един голям балон, в който виждаме само това, което искаме и което е наоколо. Градът ни заслужава уважение, защото е мечта за мнозина, а ние понякога наистина не можем да го понасяме…

Трябва да посетиш тези все още незастроени кътчета не само заради тракийските гробници или чистия въздух, а за да знаеш, че има хора, които не са виждали нищо друго освен гледката пред къщата си и не знаят какво има отвъд границата на селото, но и никога няма да разберат. Това им е достатъчно.

Там където няма блок и вратата не се заключва, свободата тържествува!