Защо поетите винаги приемат времето толкова лично?

5 стихотворения за морето

0 коментара Сподели:

Поетичните души могат да намерят вдъхновение навсякъде, но трудно някой може да се мери с морето по посветените му стихове. Накрая на сезона да почетем сините вълни с 5 поеми:

Яворов

Най-нежният лирик на българската поезия пише за морето, така както и за всичко останало – с много страст и с усещането за силата и мощта на природната стихия. Яворов не живее, а гори  не само в личния си живот, но и в творчеството си и всичко излязло изпод перото му е истински наситено с картини и чувства. Както винаги Яворов вижда не само измамната красота пред себе си, но и клокочещата тревожна бездна, погълнала не един и двама в бурните си пазви.

Към морето
Дух близък, родствен на поета,
море немирно, имаш ти –
към теб от родните полета
летяха моите мечти

И ето те сега при мене –
тревожно, бурно в тоя час!
Настръхнал, в трескаво вълнение,
аз слушам страшния ти глас.

Бучиш и пееш дива песен
с неземна някаква си страст;
а в клокота ти адски, бесен
личи страхотната ти власт.

Обгръщам с поглед далнините:
Б езкрайно си – води, води!…
Пенливи, къдрави вълните
Гъмжат по твоите гърди.

И вслушвам се в гърди с тревога
И взирам се аз поразен,
И да поема дъх не мога
Пред тоз свят чудни – нов за мен.

Петя Дубарова

Едва ли можем да се сетим за по-подходяща поетеса за случая от Петя Дубарова. Романтичното младо момиче, откърмено с шума на вълните в Бургас, е поело в себе си цялата морска душа и за съжаление я е отнесло към небето твърде рано.

Аз и морето
Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.
Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.
Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.
Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.

Личността на Петя Дубарова, отдалечена във времето и донякъде забравена, е вдъхновила предстоящия игрален филм за живота й „Петя на моята Петя“, който ще се снима през 2018 г. и ще разказва за "слънчевото момиче на българската поезия".

Мария Донева

Има хора, които отброяват минаването на годините с всеки 1 януари, и такива, които използват за отправна точка рождения си ден. Мария Донева е избрала потапянето в солената вода като момент, в които се прераждаш и започваш на чисто и от начало. Като всеки от нас, който мисли за лятото като за кулминация и крайна точка на годината и циклите на живота:

Море
Влез в прегръдката. Изцяло.
От света се изключи.
Събери душа със тяло.
Само затвори очи.

Само се пусни от всичко.
Остави се. Остави
имената за наричане,
името си забрави.

Дишай. Напусни си дрехите,
съблечи си мисълта,
сподели си неуспехите
със водата и солта,

раздели се с всичко скъпо
и излез освободен
на брега, като изкъпан
и като сега роден.

Валери Петров

Минаха точно три години, откакто загубихме „хвърчащия човек“ Валери Петров. Сега, когато го няма, препрочитайки отново стиховете му, някои от тях звучат като прощална песен. Валери Петров си отиде с първото щърково ято през 2014 г., а тук е неговото сбогуване с морето:

Сбогуване с морето
Сбогом, мое море, сбогом, мое море!

Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те:нейде встрани,
не летовищно- диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години- какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по- бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми- вечно подвижно- нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя…
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!

Недялко Йорданов

Всяко хубаво нещо си има своя край и това важи с пълна сила както за лятото, така и за любовта. Все пак, ако превърнем спомените си в песен и запазим в сърцето си онова фантастично блестене, може би и есента няма да е толкова лоша, нали?
…………….
Да си тръгнем веднага, едновременно даже.
Не, не бива и думичка никой да каже.
Да си тръгнем спокойни под месеца кръгъл,
да си тръгнем усмихнати, да си тръгнем на ъгъл –
ако някой поиска да се обърне,
да не вижда другия, да не се върне.
А морето преди фантастично блестеше.
Ние бяхме добри, все пак хубаво беше.
Все пак хубаво! Всеки от нас го разбира:
една дървена пейка, една тясна квартира.
Аз бях близък за тебе, ти за мен беше близка,
може би затова, че ни свързваше риска.
Реквием ли да пеем? Нали нещо се ражда!
Нещо щом се руши, друго пак се изгражда.
Все пак стига това, че сме здрави и живи,
за да бъдем щастливи, поотделно щастливи.
А морето преди фантастично блестеше.
Все пак хубаво беше. Все пак хубаво беше.
Нека весели бъдем, щом ръка си дадеме.
Всяко цвете е хубаво, щом се скъса навреме.
Да си тръгнем спокойни под месеца кръгъл
и последният спомен да остане на ъгъл.
Още днес да си тръгнем. Да не чакаме есен:
ти – към някоя обич, аз – към някоя песен.

А когато говорим за него, морето, няма как да не ни се прииска и да отидем до него. И защо да не си откраднем един прекрасен укинед точно там…

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *