Калина Павлова за тъмнината, която ни дава възможност да сме истински

Концертите на тъмно Unseen Scene поставиха началото на нещо толкова красиво. Сега, с падането на листата, ги приветстваме отново

Искрено ме е яд, че не написах този увод, когато миналата година излязох от тъмната зала в „Топлоцентрала“ с влажно лице и разтреперано сърце.

В света, в който живеем живота си – изпълнен със стимули, ярки светлини и тъмни сенки, рядко се случва нещо да ме разтърси до най-дълбоките кътчета на съзнанието ми. Не е лесно, имайки предвид, че сме десензитивизирани към почти всичко, което ни заобикаля. И това е следствие от много неща, много повече, отколкото мога да изброя тук. Но все още помня емоцията и ще се радвам, ако успея да предам и малка частица от нея на теб.

Ще ти разкажа историята на една серия концерти и магията, която се случва на тъмно.

Става въпрос за Unseen Scene и възможността да се потопиш в едно истински силно преживяване. Описано с думи звучи така – всички сетива са притъпени, а ти се пускаш в обсидиановата прегръдка на тъмнината. Доверяваш се на незрящи хора, които ти подават ръка, и в техния свят те обгръща силата на музиката. Концертите на тъмно са предизвикателство както за музикантите, които по усет трябва да напипат клавишите и струните си, така и за публиката, която с обострен слух не е разсеяна от нищо друго. Колко много неща ти разкрива това преживяване – можеш да разбереш само ако си там.

На 1 и 2 октомври са следващите събития, за които те призовавам да следиш.

За тях билети можеш да откриеш тук. , а ние ти подсказваме, че „Топлоцентрала“ ще скрие в мрака Яна Янчева – YANA и Sila Sol – соловия проект на Деси Андонова. И в двете вечери в тъмнината ще можеш да слушаш много интимни женски изпълнения. Първо сладко-солените вокали от Under my skin (и не само) на Яна, която вече има опит с това да се остави музиката да я води в тъмнината от предно издание на Unseen scene, а след това и с предпремиера на албума Rules of love на Деси, вдъхновен от „40 правила на любовта“ на Шамс Тебрис. 13 песни, всяка от които предава частичка от древна мъдрост, обвита в слоеве акустични и електронни текстури.

А сега те срещам с Калина, която разкрива повече:

Как се роди идеята за концертите на тъмно?

На светло, в паузата на ковид, когато всичко, което си представяш, изглежда немислимо. Това е една щастлива история от времена, които прибрахме на сигурно в долапите на забравата, Unseen scene е красивото естествено продължение на искра, която се запали именно тогава. С Вилияна Карушкова създадохме „Серафим“, инсталация от текстилни скулптури, скрити в тъмнината, които можеш да „видиш“ само през очите на незрящ водач. Тогава откровено се  пристрастих към работата със слепи хора, които от водачи в инсталацията станаха наши компаси в целия процес на проекта и го превърнаха в нещо много по-голямо от „аз, ти, той, тя, то“. И нещото не спира да расте, защото, ще си позволя да говоря по начина, по който си говорим с водачите в екипа, група „кьорави“ срещнаха група „луди“ и се оказа, че това е рецептата за безкрайно вдъхновение, в което музиката на тъмно се намести много удобно.

Unseen scene се вдъхновява от паузите, изследва свободата, която ограниченията всъщност ни дават, и така успява да се потопи в дълбочината на личния контакт с изкуството в тъмнината.

Най-любимото ми е, че в тъмнината можеш да избереш да бъдеш всеки и все пак винаги избираш да бъдеш себе си. Това важи за всички, които са част от тази наша невидима сцена – музиканти, водачи и публика.

Да наблюдаваш или да изследваш те кара да се чувстваш по-пълноценна?

Да изследвам наблюдавайки, ха-ха, не знам защо, но първата асоциация, която си направих, когато прочетох въпроса, беше за вода, а аз много силно усещам прегръдката на тъмнината като потапяне, като сливане с всичко, може би на моменти като пълно разтапяне, на което трябва да се довериш.

Както когато се гмурнеш за първи път в дълбоки води –

в началото губиш ориентация и за миг те няма, а в следващия вече плуваш или се носиш, но отново си там и е много по-осезаемо къде свършваш ти и започва водата, но пак сте едно. И с тъмнината е така, мога да кажа, че има някакъв много сходен микс от доверие и респект, който можеш да избереш да наблюдаваш в процесите извън теб като огледало на процесите вътре в теб, да си дадеш това време да не правиш кръгчета във водната повърхност, а след това да пуснеш капка, втора, трета и да станеш част от тези процеси, изследвайки ролята си в тях. Като онова „Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата Вселена“. на Борис Христов.

Каква беше представата ти за събитията, преди да станат реалност, и сега, след като няколко вече минаха?

Разбира се, в началото визията беше за нещо много по-голямо и внушително, щяхме да разместваме планети и да преобръщаме представите за всичко познато. Защото събития на тъмно се правят отдавна и не сме първите, със сигурност не сме и последните, но аз исках да сме най-добрите. Върху раменете на екипа, на огромното количество от хора, които се включиха да ни помагат, тежаха огромни очаквания и безкрайни изисквания, много идеи, различни посоки, в които можем да растем, амбиции…

Ако продължа да изброявам, списъкът с нещата, които можеха да ни спрат или разпилеят, ще е безкраен.

С незрящите сме имали успешни издания със „Серафим“ и с концертите на тъмно, огромен интерес, много публика, която ни е трудно да покрием, но някак като екип се справяме и винаги ехото и масовата обратна връзка ни зареждат батериите на максимум. Но има и такива малки и леко плахи събития, когато въвеждаме промени, опипваме почвата, често сме на затворени врати или с много отбран кръг от хора, с които можем да си позволим да сме истински и да споделим процеса и желанието да влезем в дълбочината му. Та така, търсим баланс между това да се разпростираме нашироко, без да се разпилеем, и да се гмуркаме надълбоко, без да потънем.

Какво откриваш в тях?

Досега съм си позволявала да откривам само истини.

Къде е границата между видимото и невидимото?

Където се осмелим да начертаем границата между познатото и непознатото вътре в нас.

Кое е нещото, което ни убягва в присъствието на светлината?

Да спрем светлината на екраните и да видим другата, която все някак търси път към нас.

Какво запазваме с изгасянето на лампите?

Умението да виждаме лампичките, които светят в нас. И умението да не се шашкаме, ако някоя там по контролното табло свети в червено, а да имаме времето и спокойствието да проследим какво, къде и как се е объркало, доверието и силата в самите себе си да го поправим.

По-плахи или по-смели ставаме в тази среда?

Същия въпрос си задавам и аз, работейки с незрящи. За мен до момента няма един отговор, но ми се иска да вдъхваме повече увереност за движение и стъпки напред, а всеки сам да има правото да избере дали да са плахи и тихи, или да скача смело. Пак е въпрос на баланс и време, в които си даваш възможност да опиташ и едното, и другото.

Кое е възприятието, което би искала да промениш в хората?

Страха от сенките и недоверието в непознатото.

Какво виждаме, когато не виждаме?

Собствените си граници.

За още срещи с наши вдъхновения: Ража Ел Мадхун: глас, китара, смях

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.