Само в един свят на слепци нещата са такива, каквито са

Вече от няколко години непрекъснато се убеждавам в качествата на португалската литература. Тя е меланхолична, понякога груба, но винаги носи послания, закодирани в красиви думи. За жалост тя не е толкова позната на българския читател, колкото е испанската или английската. В скромния си опит да променя това днес искам да ви запозная с един истински литературен феномен, какъвто е Жозе Сарамаго.

Жозе Сарамаго е най-обичаният португалски писател. Причината за това е Нобеловата награда, която му се присъжда през 1998 г., и това води до популяризиране на португалската литература. В романите на Сарамаго има истина. Той се докосва до човешката душа, като събужда нейните дълбоки страхове. При Сарамаго няма оцветена в розово полуистина. При него всичко е напълно реално. Той няма да ви спести нищо от грозната действителност, която вижда. Може да не ви хареса голата истина. Може да се погнусите, да се разплачете, но няма да спрете да четете, защото ще намерите себе си във всеки един от неговите романи.

Слепота е може би най-известният роман на Сарамаго. В един безименен град, в една неконкретизирана държава един обикновен човек без име ослепява. Това е болест, която поразява без ясна причина и има една особена характеристика – слепотата е бяла като мляко. Успява да се разпространи мълниеносно и скоро болните са настанени в сграда, пригодена за тяхната изолация. Но какво се случва, когато всички ослепеят и няма вече кой да се грижи за болните, да им носи храна и вода и да заравя труповете на загиналите? Единствено очите на една обикновена жена оставят зрящи. Тя се обрича на живота в изолация, за да бъде със слепия си съпруг. Чрез нейния поглед  улавяме особеностите на живота на незрящите, тяхната любов, прошка, болка, често физическа, но най-вече емоционална. Поставени пред изключителни обстоятелства, някои от тях загърбват човещината си и се обръщат към задоволяване на животинските си нужди. В края на романа читателят ще се запита колко различни сме от животните, колко време отнема на болестта, за да ни ограби от всичко човешко, и можем ли да се обединим пред лицето на трагедията.

Това е истински ужасяваща книга, с която исках да накарам читателя да страда толкова, колкото аз, докато я пишех. В нея е описано дълго страдание. Това е една брутална и насилствена книга, която в същото време е най-болезненото преживяване в живота ми.

Накрая Сарамаго ни оставя с повече въпроси, отколкото отговори. При него няма своеволни авторови анализи, той влиза в главата и сърцето на читателя с помощта на думите, които не манипулират, а оставят свобода за интерпретация. Поради тази причина и романът е с неясен край. Той оставя на нас да решим как искаме всичко да свърши.

Слепота е един истински труден роман. Картините са брутални, а повествованието се управлява от алегорията. Това, което допълнително утежнява четенето, е особената употреба на пунктуация. Това е характерният стил на Жозе Сарамаго. Понякога може да стигнем до края на цяла една страница и да не срещнем точка по пътя си. Това прави пътешествието из света на Сарамаго още по-предизвикателно, но гарантирам ви, че никога няма да се запитате дали си е заслужавало.

Жозе Сарамаго напуска този свят на 87-годишна възраст. Малко преди края той бива запитан дали се бои от смъртта, а авторът отговаря, че единственото, от което го е страх, е, че няма достатъчно време за книгите, които иска да напише. Сарамаго оставя огромно литературно наследство, което си заслужава да бъде опознато. Слепота е от онези книги, трудни за смилане, за осмисляне и превъзмогване. Може би ще ви разплаче, ще ви остави с махмурлук с дни, но няма да съжалявате, че сте я преживели. Онази болка, която Сарамаго ни рисува, не отминава, не и веднага, не и докато не разберем колко сме зависими едни от други и как в слепотата си единствено можем истински да прогледнем.

Виж какво още можеш да четеш тук.