Бяла, леко разкопчана риза.

Скъп черен панталон в компанията на сако с перфектна кройка. Тъмни очила срещу издайническите знаци на вредните навици. Бутилка Дом Периньон в едната ръка. В другата – женска длан. И двете потни.

Фредерик Бегбеде излиза от поредния бар, а фотографите са навсякъде.

Снимат всяко негово действие, особено онези, свързани със смъркане на кокаин от капака на колата му. Няколко светкавици заслепяват погледа му и времето спира. След малко зрението му се връща и той се оглежда. Минали са не секунди, а десетилетия.

Сега е бос, младежката лекота е изчезнала. Гърбът го боли. Не му се пие, поне не толкова. Бос е. Сам. Срещу него е океанът, празният файл за писане на лаптопа.

Преди 15 години Фредерик Бегбеде стои на върха на културната пирамида. Публицист, писател, литературен критик, телевизионен репортер и създател на литературната награда „Флора“. Благородник, богаташ, бунтар. Нахален, разсипник, клоун. Роден със сребърна лъжица в устата, в семейство на интелектуалци със синя кръв на 21 септември (със Стивън Кинг делят една рождена дата) 1965 година, Фредерик учи в престижни учебни заведения и след завършването си започва работа като копирайтър в американска маркетинг компания, от която впоследствие е уволнен заради романа “9.99 франка” (на български “9.99 евро”).  Не че му дреме. Но за края на миналия век това е повече от впечатляващо. А и за този, макар професията на копирайтъра вече да е изнасилено изтормозена и далеч не толкова лъскава, колкото някога.

Бяхме  щурци  и  сега  не  ни  остава  нищо  друго,  освен да станем мравки – ще пълзим, ще се заровим в земята, ще се сгушим и ще съжаляваме

Бегбеде пише цинични романи за собствения си живот, не се интересува какво мислят хората за него, в същото време с желание се къпе в любовта и омразата им. Пие, пуши, пише. Сигурно прави и други гъзарски неща с П, но това няма отношение към текста ни. Хронологията на романите му е консистентна – от 1990 г. насам издава по една книга на всеки 4-5 години. С времето първоначалния младежки бяс по “живота” и луксовете, които предлага на млад и богат човек, отстъпва пред вглеждането в света наоколо. Лудешкото му писане, което до голяма степен е бунт срещу знантното му положение и обществото генерално, започва да става по-овладяно и макар все така нихилизмът да не напуска пределите ѝ, литературата на Фредерик започва да крачи към зрялото.

Днес Бегбеде е на 57 години. Може би разведен, ако съдим по написаното в най-новия му роман. Сам. Най-вероятно и самотен.

Цинизмът му е там, неизбежен и невъзможен за изтръгване от гърдите му, но е овладян, деликатно преминаващ в нещо като зрялост. Ако сме една идея по-смели дори можем да го наречем мъдрост.

Тук се фокусираме върху: Защо „Всичките наши тела“ на Господинов е толкова важна за едно поколение?

Преди почти 10 години на български език излиза “Един френски роман” –  книга, вдъхновена от двата дни, които Бегбеде прекарва в ареста заради смъркане на кокаин на улицата. В него той разказва  живота си, живота на своите деди и родители – и по подразбиране, живота на Франция през миналото и част от сегашното столетие. Днес четем продължението му.“Бараж срещу Атлантика” излиза на френски език през 2022 година, а на български преди броени дни. Книгата може да бъде четена напълно независимо от предходната, макар да се води нейна сестра. Ако съдим по началото. Бегбеде започва да пише през “Бараж срещу Атлантика” (намигване към Маргьорит Дюрас и “Бараж срещу Пасифика”) през 2020 година. Посвещението гласи:

На моята опора, моята Пенелопа,
моя фотографка, мой сексшоп,
майка на Уна и Лени,
и спасителка на моя живот:
г-жа Лара Мишели,
която носи също моята фамилия.

А трийсетина страници по-късно откровенията се гонят като млади вълни, надпреварващи се с вятъра:

Жена ми ме изгони от дома, за да мога да напиша, че не мога да живея без нея.
*
Съзнанието,  че  сам  си  отговорен  за  своята  скръб, не е достатъчно, за да ме избави от нея.
*
Избягвам тази тема от страх да не мина за банален,  но  явно  е  дошъл  моментът  да  призная:  изпаднал  съм  в  нервна  депресия,  подобно  на  всички герои от съвременните романи.

Как ви звучи? Няма да лъжем – да четем за нещастие, депресия и сатурнови дупки често ни е далеч по-интересно от това да четем за щастливи семейни вечери край масата. А и Бегбеде омагьосва черното на тъгата и тя започва да блести в привлекателни нюанси. Най-новия роман на лошото момче на френската литература (то май там добри почти няма) е една от най-добрите книги, които някога е писал. И не защото за пореден път успява да очарова читателя с откровеността си, която, във времена, в които всеки гледа да замаже живота си с лъскав филтър, го изправя пред нас с оредяваща и побеляла брада,  коса като на клошар от метрото, със стиснати до счупване зъби и смъкнати надолу устни. В края на 90-те и десетилетието след това беше модерно да си успял и секси задник, който се къпе в слава и пари и не вярва в устойчивостта на любовта, но пък е с две ръце за самодостатъчността.

Е, в един момент човек усеща, че е изморен и иска да слезе от тузарската яхта, на която се е возил две десетилетия и да стъпи на твърда земя, където да пусне корени.

От началото и първия му роман “Мемоари на един откачен младеж”, публикуван през 1990 г., когато Бегбеде е на 25, до “Бараж срещу Атлантика” днес, когато писателят е на 57, е изтегла много вода, изписани са много думи, изживени са любови, родени са две деца. И сега какво? Бегбеде стои на брега на океана и пише. В този ред на мисли новата му книга е неочаквано обрат в играта. Или пък съвсем очакван, зависи колко сме прозорливи.

“Бараж срещу Атлантика” е добър роман и по чисто литературни параграфи. В по-голямата си част е съставен от кратки изречения т.н. От Бегбеде фрази, които целят да “убият” класическия роман, за да създадат жанр, който да успее да отговори на нуждите на новото време, медии и изразни средства. Като едновременно пародира и утвърждава тези съвременни нужди, той разкрива новата си философия за живота, която, позволете да отбележим, е най-добрата философия, която той ни е предоставял дотук, колкото и да ни е симпатична “Любовта трае три години”.

И ето виж, стана никое време, а ние още ти се обясняваме за книга, която най-добре да прочетеш сам. Оставяме те да го направиш.

Още три книги на Георги Господинов, които да прочетеш, докато чакаш да спечели Букър

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.