Нещата от живота

Стогодишната история на един род, събрана в една дума – самота

Ръкописът му расте страница след страница, предвещавайки тежестта на бъдещия роман и „самотата на славата“.  По времето, когато Гарсия Маркес получава Нобелова награда през 1982 г., романът вече се счита за „Дон Кихот“ на глобалния Юг, пример за литературната сила на Латинска Америка.

Бурното време, в което Маркес пише, ражда и роман на бурните страсти, но и на тихата самота. Стилът му на писане е неподражаем, т.нар. магически реализъм, в който авторът сякаш сам се пренася, изживявайки го напълно. Когато предава ръкописа си, той бил изпушил 30 000 цигари и похарчил към 120 000 песо (около 10 000 долара), което звучи почти толкова магично, колкото и събитията от страниците на книгата – чумата безсънница, неописуемото плодородие, почти петгодишният непрестанен дъжд, инцестът в рода Буендия, безсмислените войни, масовите  разстрели и пророкуваната разруха. Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички човешки страсти и неволи върху тайнствената земя на латиноамериканската действителност.

Осем хиляди копия се продават още през първата седмица само в Аржентина – нещо безпрецедентно за литературен роман в Южна Америка.

Четат го всички – и работници, и домакини, и професори, – а също и проститутки: писателят Франсиско Голдман споделя, че е виждал романа на нощната масичка в един крайморски публичен дом.

Интересно е да се отбележи, че през 1993 г. Маркес лично забранява творбите му да се превеждат и издават на български език, тъй като научава, че у нас се отчитат минимални продажби, въпреки че почти всяко българско семейство има негова книга. През 2010 г. литературните агенти на автора постигат споразумения за нови тиражи на някои от книгите му.

Аз получих своята „Сто години самота“ като подарък. Малка, но дебела книга, издание от преди да се родя, тъй като нови у нас няма от години, което я направи още по-магическа. Оставих я на един рафт на видно място и зачаках момента, в който книгата сама ще ме „повика“. Когато това се случи, отдадох й се напълно.

Още на първата страница подчертах изречение, което ми грабна вниманието: „Нещата имат собствен живот… цялата работа е да им пробудиш душата“. Смятам, че  това се отнася и за „Сто години самота“. Събудиш ли „душата“ на книгата, тя наистина оживява в ръцете ти.

Това обаче не е гаранция, че ще си допаднете. Въпреки нечувания си успех книгата има и много критици (което може би я прави още по-велика). Мога да подкрепя критиците в това, че много пъти се губех в историята на огромната фамилия Буендия с повтарящите се имена и ситуации, но може би в това се крие нейната сила – да задържи вниманието въпреки объркването, което предизвиква.

„… и след време откри, че всеки член на семейството повтаря всеки ден, без да си дава сметка, едни и същи обиколки, едни и същи действия и че почти повтаря едни и същи думи почти по едно и също време”.

Това, което остава да ехти в съзнанието дълго след като затвориш книгата, са тъжните и леко болезнени истини за самотата, които умело се прокрадват из всяка страница и напомнят за себе си постоянно:

„Бе стигнала до старостта, запазвайки живи всичките си носталгии.“
„Човек не умира, когато трябва, а когато може.“
„Мелкиадес (…) бил в смъртта, но се завърнал, защото не можал да понесе самотата.“

„Тайната на добрата старост не е нищо друго освен почтен договор със самотата.“

„… и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота.“

Но Маркес някак  успява да я предреши така, че да й придаде естественост – оставаш с усещането, че самотата е неизбежна, независимо в какви дози ти я сервира животът, и е дори желана.

Всеки я носи в себе си, 100-те години самота на Маркес ти дават време и повод да я откриеш и да се помириш с нея. Тогава въпреки тежката книга ти става по-леко.

Тук четем още…