За изкуството да казваш, без да преразказваш.

Да говориш е изкуство като всяко друго, не по-малко сложно от писането. Словото, което бързо научаваме, вкарвайки думи в устите си, и на което обръщаме твърде малко внимание. Можем ли да боравим с думите всъщност? В цялата говорилня на Facebook, Twitter, YouTube, където всеки е свободен да избълва всеки проблем, който го засяга (или не), ние говорим, говорим, говорим, но казваме ли нещо, което вече да не е казано?

Изкуството непрестанно ни доказва, че не съществува нещо, което вече да не е казано от друг, няма незасегната тема, няма непроведен диалог, нито неизтанцуван валс.

Човечеството се е нагледало на какво ли не, понякога изглежда, че всичко, което ни заобикаля, са клишета. Хиляди романи за трагична любов, хиляди спектакли, в които подобен декор обрисува сцената, хиляди мелодии, съдържащи едни и същи тонове. И познатият до болка жизнен сценарий на живота, който опитват да ни предлагат и днес – макар и по-информирани от всякога, че той на работи, а именно: да завършиш училище, после университет, да си намериш мъж/жена, да отгледаш деца… и докато се усетиш, си на прага на двуметровата яма и ти се иска да гледаш отгоре ѝ, а не отдолу. Но вече е късно, защото си следвал сценария на някой друг, отъпкан до магмата на Земята.

Затова по-добре спри и се огледай. Изократ казва: "Ако не може да не се говори за нещо вече казано от другите, опитай се да го кажеш по-добре". Какъв е смисълът да преразказваш чужди мисли, да пишеш стихове като Шекспир (с цялото ми уважение към това неповторимо величие)? Шекспир е неповторим, защото е бил себе си, защото е писал така, както само той може. Изкуството се ражда там, където кипят идеи, не безжизнени интерпретации на нещо вече казано. И там е изкуството на живота – да следваш своите пътеки, да опиташ да разчупиш закостенялото мислене, което ти налагат, за да изживееш себе си така, както си създаден да живееш – като единствен. Стига с цитатите, стига с еднотипното мислене и говорене на едни и същи приказки. Сега повече от всякога се нуждаем от излизаме от рамките. Колкото и свободни да изглеждаме, ние всъщност сме жертва на безумното разнообразие, което ни се предлага, и се чудим както ново можем да придадем на света, след като толкова творци, толкова хора са създали и създават преди нас.

Но там някъде в нас се намира зрънцето, което като ДНК по нищо не прилича на другите. Просто трябва да се научим да го използваме.

Великите реформатори в изкуството, а и в политиката са били винаги хора неспокойни, чийто разум не би могъл да бъде обуздан, а желанието им за новост ги е водело към нови пространства, нови висини, непознати за човека и творческата мисъл. Големите оратори запленяват публиката не само с патоса и емоционалните си речи, а с изкуството на езика, което владеят до съвършенство. Защото съчетанието на точните думи създава това силно въздействие, което омагьосва, и човек не може да остане равнодушен. Писателите са останали в историята не заради друго, а заради финия език, заради специфичността на изказа, който друг може само да опитва да прекопира, но никога не може да мисли с главата на гения. Те са имали онази устременост винаги да казват по-добре от другите, по-добре от себе си. Защото да преповтаряме един и същи слова значи да потънем в блатото на инерцията, на погубващата липса на идейност и до плявата на едно и също писане, едно и също говорене, един и същ живот, в който творчество няма.

Интересуваш ли се от кино и режисура? Това ще ти хареса!