Малко сантиментално и много всеобхватно… типично по нашенски

“Благодаря” е една от най-хубавите български думи. От най-трудните за казване. От най-леките за поднасяне. От най-изпълващите сърцето и душата. От най-често забравяните в бързината. Защото е по подразбиране.
Но нека днес не е по подразбиране. Нека я повторим достатъчно пъти, докато не ни втръсне, докато не ни заболи, докато не ни олекне, докато не я почувстваме.
Макар и по чужда традиция, макар и в някакъв съвсем невзрачен ноемврийски четвъртък, ми се иска да си припомним десетките неща, които подминаваме с лекота през голяма част от времето, а си заслужават. Не е нарочно, знам.

Благодарна съм за това, че шансът да срещна познат по улиците на най-големия ни град през уикенда е към 80%. Светът може и да ни се струва умопомрачително малък в нашите ширини, но пък е и толкова по-топъл и познат.
Благодарна съм, че някой може да ме препсува, задето съм му отнела предимството на светофара, а две пресечки по-късно да си слезе от колата, за да ми помогне да сменя гума.

Благодарна съм, че на всички типично по балкански бързо ни пада пердето за какво ли не. И още по-бързо ни минава.

Благодарна съм, че има толкова много чиновници в НАП, КАТ и още безброй трибуквени жизненоважни институции. Като ми се скарат едно хубаво, сутрешно относно моята некомпетентност по тяхната работа, се сещам, че всъщност лошото настроение на майка ми хич не е толкова лошо.
Благодарна съм за кухнята ни, боже господи, кухнята ни!
Благодарна съм, че за разлика от много от по-развитите ни западноевропейски съседи, при нас още е традиция цялото семейство да се събира вечер на масата. Не само по празници.
Благодарна съм, че има немски коледен базар в София, който се намира на по-малко от километър от синагогата и горе-долу на същото разстояние от джамията. Защото София не е нашият малък Лондон, а е нашият малък голям свят.
Благодарна съм за гледката от тепетата в Пловдив, когато имаш чувството, че можеш да побереш целия град в дланта си. Където всеки прозорец нощем се превръща в кръжаща светулка пред очите ти.

Благодарна съм за крясъка на чайките и за солената пяна от вълните, която е целогодишен лукс за лекуване на душата.
Благодарна съм, че вечно има някое скътано местенце, за което подочуваме от познати, че е скрито съкровище. Красотата в България ни дебне отвсякъде, стига да не ни домързи да се втурнем към следващия ъгъл.

Благодаря за най-хубавите зимни вихрушки. И за най-умопомрачаващо горещите лета. И за най-нежно цъфтящите пролетни дни. И за най-нежно залязващите есени.

Благодарна съм, че от все повече хора сред връстниците си чувам “защото може пък ние да променим нещата”, когато от другите поколения се прокрадне циничното “за какво ще стоите тука?”.
Благодарна съм, че се правят български филми, които започват да пълнят “Дом на киното”, “Одеон”, “Люмиер” и всички други наши зали. Защото никоя премиера на международен фестивал не носи удовлетворението на едно казано простичко “благодаря за този филм”. Без превземки, кратко и ясно.
Благодарна съм, че се издават все повече български книги и ученичките въздишат по младите ни поети. А освен че въздишат, и четат. А освен че четат, и пишат. И така нататък.

Благодарна съм, че се създават пространства, където хората могат да си общуват. Не да бръщолевят празни приказки, не да се отпускат след две чашки, не да се мъчат да се впишат, а да общуват с хора, които са на тяхната вълна.
Благодарна съм за всички тези неизброими вълни, по които можем да се пуснем.
Благодарна съм, че мога да изпиша над 500 думи за всичко това и да се чувствам, сякаш не съм споменала и половината от нещата, които ми се искаше.
Но най-вече съм благодарна за близките ми хора, защото на тях най-често пропускам да кажа “благодаря”.

Ами ти за какво си благодарен днес?

Искаш ли да научиш повече за архитектурните шедьоври на София?