Нещата от живота

Вдъхновението ни за този месец е прекрасната Алиса Атанасова.

Тя не е излязла от страната на чудесата, а от нашите хубави земи. Ще чуваш името ѝ все по-често, защото талантът и красотата, които крие в дълбоките си очи, имат нужда да излязат. И ще. Алиса омагьосва със заразяваща топлина и смях, който мелодично звъни из студиото. Седим една срещу друга, тя говори с плам и жажда за промяна. Играе в „Петя на моята Петя“ и влиза в образа на Петя Дубарова

– присъства на екрана ефирно, но категорично. И ни разказва…

Има ли нещо, което ти липсва от България?

Не е едно нещо, разбира се. Най-много ми липсват семейството, приятелите, средата. Липсва ми социалният живот тук. Липсват ми хубавото време, слънцето, светлината през зимата, която я няма в Германия, както и отделни неща, с които съм с занимавала тук.

Ако затвориш очи и се отпуснеш, кое е мястото, което виждаш?

От много време съм с единия крак тук, с другия – там, но ми се е случвало да ми се привиди Витоша в облаците, докато си карам колелото в Берлин.

Кои са главните герои в твоя сюжет?

Близките ми, (семейство и приятели),  които без значение от забежките и изчезванията ми в едно или друго занимание или държава, са винаги на един телефон разстояние. С повечето от тях се познаваме от години и тези връзки удържат на времето и разстоянието. Колкото и да е трудно, гледам да не губя контактите с любимите ми хора в България. 

Ако трябва да събереш Алиса в късометражен филм, какво задължително ще присъства?

Може би ще е историята на човек, който непрекъснато нещо сменя и променя – току незавършил едно нещо, започващ друго. Това и преди, и сега е вярно.

Метафорично казано, може би ще е за човек, който влиза от един в друг вагон, постоянно нещо му се случва в купетата, чат-пат се връща, но се движи из влака, и влакът се движи. Рядко ми е скучно, това мога да кажа (смее се).

Срещу какво се бунтува Алиса Атанасова?

В момент, в който смятам, че нещо е несправедливо или непрофесионално, не мога да си замълча или да скрия. Дори когато нямам възможност да говоря, това бива предадено. Не мога да се правя, че се чувствам комфортно с нещо, с което не се.

Има ли много допирни точки между Алиса и Петя?

Ами точно това мисля, че е основното. Не мога да се примиря, когато вярвам силно, че нещо не е правилно. Ако е в моите сили да го променя, ще направя всичко възможно. Ако е извън моя контрол, се опитвам поне в някакъв малък кръг, за себе си и за останалите около мен, да го поставя на масата. Не искам да си затварям очите. Това, което казват за нея – че е била слънчев и топъл човек, наистина е било така. Може би затова и е било толкова трудно да понесе реалността около себе си по това време. Обичам да гледам и на себе си така, вярвам, че мога да зареждам хората около себе си и да създавам такава атмосфера. Опитвам се да поддържам този дух. Иначе, тя е била много по-мъдра. Аз на 17 нямах нищо общо, бях много по-хаотичен, еуфоричен тийнейджър, който си мислеше, че знае всичко за живота. Доста по-късно си казах „Уау, Алиске, чакай малко, нищо не знаеш.“

Мисля, че много малко хора на нейната възраст са били толкова наясно със случилото се. Говорейки за нея, кое е по-важно да запазим – дискусията за Петя Дубарова, или изградения вече образ?

Да дълбаем е трудно,защото човекът вече го няма, и той е оставил това, което е оставил. Според мен e преразглеждането и обговарянето на времето, в което е съществувала и всичко, което може би се е случвало наоколо – до колко то е повлияло на това да се стигне до това, че нея да я няма от 17 годишна нататък. Когато сложим един образ в главите си, ние го затваряме и ограничаваме, той става недостъпен.

Така ще си остане и ще си прашаса във времето, докато ако си задаваме въпроси и подлагаме на съмнение някакви неща, които „идолът“ може да е казал или оставил, тогава има диалог.

Пиедесталите според мен не са хубави неща, защото рано или късно човек се разочарова от това, оставеното горе, и затова диалогът е важен.

На моменти филмът прави много красиви препратки между реалното и сюрреализма. Къде би поставила границата между едното и другото?

Ами, аз в живота съм повече реалист, или поне се опитвам – от страх да не се разочаровам от нещо, което тотално си измисля. Гледам да държа връзката с реалния живот, но пък той, сякаш напук, често ме изненадва с неща, които дори не съм си представяла, че ще ми се случат. И виждам, че мога и по-смело да гледам на нещата. При мен сюрреалното често идва от живота, а от мен е по-рационалната гледна точка за границите му.

Ей, колко хубаво звучи това!

Сигурна съм, че проектът носи и много голям емоционален товар върху замесените. Липсва ли у нас разговорът за психическото здраве и емоционалния товар?

Определено. Смятам, че се омаловажава. Съдя и по себе си, и съм чувала от баща си, дори и казано с добро „Е, лесно ти е на тебе“. Аз знам, разбира се, че той ме е чувал, не мога да се оплача, но има една такава лека нагласа, разбира се, идваща от житейския опит, че това са лесните години и по-нататък идва сложното. За съжаление това може много да навреди на младите – ако те нямат пространство да се изразят. Много е лесно да кажеш „Я по-спокойно“, но да кажеш „Да, това е проблем, разбирам, че е трудно“ е много голяма крачка на фона на пренебрегването на тези проблеми. Съзряването те белязва по много различни начини – не знаеш кой си, търсиш се, не можеш да отстояваш себе си, и ако ти бъде признато, че имаш правото на глас, на объркване, на грешка, нататък продължаваш по по-различен начин.

Как виждаш развитието на българското кино в последните години?

Смятам, че има много хубави български филми. Не обичам репликата „Еми, за български филм, беше добре.“ Има много хубави попадения и развитието на жанровото кино е много важно.

Трябва да се опитваме да правим различни неща, а не да преповтаряме едни истории, които се възприемат добре в чужбина.

Източна Европа е представена по един начин – с тегавината, лошото, мъката, и е добре това да има отражение в киното, но не е всичко, в крайна сметка. Важно е за един човек да може да отиде на кино и да излезе след това зареден и вдъхновен, да иска да действа и да промени нещата. Има филми, които много харесвам и смятам, че има на къде да се развиваме, просто трябват време и средства.

Женските образи в българското кино винаги са обгърнати от дълбока тъга, съпреживяване на травми. Отстъпва ли откровеността и невиността, тази по детски, на драматизма?

Може би тук има сериозни корени за това. Живея в някакъв балон, давам си сметка, но около мен има силни, смели жени, които като искат нещо, го постигат. Често това не е общия случай, и киното отразява една реалност, в която жената не е имала позицията да бъде този човек, който просто лети нагоре. Не знам дали отразявайки тези проблеми киното може да бъде способ жените да съберат сили да се борят, може би това е един от смислите. От другата страна, аз когато гледам такива филми, не се чувствам добре, а си казвам „Добре, а защо само това?“. Живейки в чужбина, виждам че и хората там така ни виждат. Кастингите, които съм получавала, са били за източноевропейка, която е малтретирана, трафикирана и страдала, което не е без основание, но не може да се нагнетява само този образ.

Не се ли вкарваме сами в тази релса?

Да, приемаме го за даденост и това е нещо, срещу което се бунтувам. Като чуя „То си е така“, и нещо ми кипва. С вичко, което правя  се опитвам да покажа, че човек не еднопластов. Да бъда проводник на разбирането, че не всичко е черно-бяло, но промяната изисква много време. В един момент започваш да мислиш за себе си така, както другите мислят за теб, и започваш да отговаряш на очакванията им. Пример – разказвам черни вицове и ми се е случвало да ми кажат „При вас животът трябва да е много тегав, че да се смеете на тези неща.“ И тогава си казах – може би е така.

Ти претъпяваш едни сетива, смееш се на тегавите неща, за да не те боли, но с това идва осъзнаването и осмислянето, че можеш да промениш нещо.

Какво ти предстои сега?

Ами, честно казано, нямам планове. Оставила съм се на течението, понеже последната година беше много турбулентна. Животът обаче ме изненадва с разни сюрреални възможности – снимах нещо, което беше толкова вдъхновяващо и голямо, че ако от това излязат още възможности, ще се радвам. Ще видим, сега малко повече съм се насочила към домашния уют. Има неща, които са във въздуха, но засега няма да ги слагам на масата, защото виждам как всичко се променя ежечасно и няма нищо сигурно.

Какво завъртяхме на малкия екран тази седмица

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.