Нещата от живота

На 25 януари честваме Деня на българското радио, а ние ти разказваме частица от впечатляващата му история.

Умберто Еко казва, че радиото е топла, фонова медия. Радиото, скъпи приятелю, е нещо лично. То е с нас у дома, в колата и в слушалките вечер. То ни е другарче на път, а също и компания в нощите, когато не ни се говори много. И колкото и да му предричаха тъжен край и безапелационна смърт заради телевизията, подкаста и др. негови „конкуренти“, то никога не загина. Буковски веднъж написа: „Първото, което ми харесва в теб – казваше Лидия, е това че ти нямаш телевизор“. Буковски не е имал телевизор, обаче е имал радио. И това не е случайно, защото в радиото има нещо. Онова нещо, което го има и в грамофонните плочи, и в старата хубава музика, и в рокендрола, и в първата целувка – нещо вечно. Нещо, което ти създава усещане за вкъщи, усещане, че някой точно тук и сега говори само на теб и подбира песни отново само за теб.

И понеже на 25 януари официално честваме Световния ден на средствата за масова информация и Деня на българското радио, ние ти разказваме историята на този наш вечен любимец.

Разказваме ти за зората на българското радио и за радиото ни след 1989 г., защото именно то в първия ден на демократичните промени у нас оставя всички другари и другарки зад гърба си, протяга се широко и с плътен глас казва пред микрофона: Дами и господа – добър ден!

НАЧАЛО КАТО ПО ВОДА

Мътните води край Варна са международно обезпокоени. Светът напредва, морето се вълнува, а на борда на българския крайцер „Надежда“ започва да работи радиостанция. Първата у нас. Годината е 1911 г., като след това влиза в редовна експлоатация и първата българска брегова радиостанция до село Франга. Усетили как скоростно се движат нещата, депутатите от Двадесет и първото Обикновено народно събрание приемат Закон за радиото и го обнародват в Държавен вестник през 1927, а малко по-късно е регистрирана първата фабрика „Тулан“ за производство на радиоприемници, която започва да бълва апарати за народа. Две години по-късно техникът Георги Вълков не го свърта на едно място. Обстановката е трескава, времената – будни.

Той, заедно с още дузина другарчета инженери построяват 60-ватов радиопредавател в Инженерната работилница в София и родният ефир се радва на първите си думи: „Ало, ало, тук е Радио София!“.

През 30-те „ало“ решават да кажат и редица интелектуалци, общественици и инженери, които основават обществената организация Съюз Родно радио, а всеки ден програмата започва с думите: „Внимание, предавател Родно радио, София!“. Междувременно цар Борис III не издържа на напора и на 25 януари 1935 година подписва указ, с който радиоразпръскването в България става държавна собственост. За първи главен ръководител на Радио София е назначен Панайот Тодоров Христов, или легендарният Сирак Скитник. В своеобразни знаменитости се превръщат и първите говорители – Мария Попова, Петър Витанов, Венча Добрева, Ксения Дабнишка, Цветанка Антонова и Невена Куманова. Първите „радиоактивни“ градове пък са София, Варна и Стара Загора, а първите три антени за радиоизлъчване на средни вълни са разположени край село Вакарел – за Радио София, край село Могила — за Радио Стара Загора, и край разклона за Шумен – за Радио Варна. Новото ни радио вече си има и сграда, построена в тогавашната вилна зона на София – на булевард „Драган Цанков“ № 4, а студиата му са сочени за едни най-модерните на Балканите.

Говорит Москва, Говори София! Добър вечер, драги слушатели! Започваме нашето предаване за трудещите се от Народна република България!

Всичко хубаво обаче все някога си има край и в една девето-септемврийска утрин, точно в шест часа, 1944 година, след лек и изпълнен като по ноти въоръжен преврат, по родното ни радио прозвучава прокламация на Отечествения фронт, гръмко произнесена от Кимон Георгиев. Започва чистка. Бърза, ефективна и не особено нежна. Радиото се превръща във верен идеологически говорител на новата власт, а старите и неудобни – директорът до 1944 г. Йордан Стубел, Есто Везенков и известният царски говорител Петър Витанов, са осъдени като врагове на народа и изпратени в трудов лагер.

През 1953 г. за пръв път започваме радиовръзка, красива и романтична като Октомврийска революция със Съветското радио и всеки петък излъчваме половинчасови предавания, изпратени от Радио Москва.

Положението става все по-супер, когато от радиото решават, че вече сме в по-свободните 80 години на ХХ век и пускат първите нощни блокове, в които слушателите могат да се включват на живо и да изразяват мнението си без режисура по различни теми. Както се сещате, това води до сериозни гафове и не след дълго ДС се заема с административни наказания и сериозни разследвания както на водещите и на другарката Дория Павлова, която се обажда в 00:53 минути на 19 февруари 85-а и използва най-забранената дума в държавата, другари. Свобода на словото.

СВОБОДАТА ЗВУЧИ ВИСОКО!

„Дами и господа: добър ден!“ са думите които взривяват ефира и карат телефонните линии на радиото буквално да прегреят. Произнася ги Петко Георгиев. Месецът е ноември, годината 1989. Другарите и другарките вече са капитулирали от своята дружба. Тя ги стяга, тежи им и им стиска гърлото като якички на пионери и комсомолци. Те вече са дами и господа, а радиото официално го обявява.

То е първата трибуна на свободата, първият медиен връх, откъдето демокрацията си поема дълбоко въздух. Моментът е епохален, Петко Георгиев не крие емоцията си зад микрофона.

Ефирът ликува, без да знае, че не след дълго ще следват финансови съкращения, закриване на програмите Орфей и Знание, а през 1998 и закриване на регионалната програма Ефир София. Въпреки всичко радиото тържествува. Появява се Канал Ком първата частна радиостанция в Пловдив, след това на сцената прозвучават Радио Витоша и Радио FM+, а ефирът окончателно предлага хляб и зрелища и разбира се – музика за народите. По много. Днес слушаме предимно онлайн, ако изобщо чуваме, а пък ако решим да чуем, освен няколко наши сутрешни любимци – често няма какво. Говорните формати в повечето радиа или никакви ги няма, или ако ги има, положението е малко като на Евровизия – много желание, но никога финал. Разбира се, има и изключения и слава богу, защото в противен случай и крайцерът „Надежда“ би потънал сам и „Дами и господа, добър ден!“ не би оправило настроението на разочарованата история. А на нея – понякога и само радиото ѝ стига.

Още за силата на радиото и музиката – виж Рузие Хасанова за \“Радиограмoфон\“ и музиката като свобода

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.