Нещата от живота

Една нереално земна извънземна история

Близо осем хиляди години напред в живота на Вселената тежестта на една империя започва да боли върху крилете на развитието. Прашинки от красотата на Аракас се жертват в името на „общото“ благо – подправката, благодарение на която Империята лети – буквално и преносно. Сапфирено сини очи крият тайни от пустинята, докато бранят малкото останало собствено. Сънища започват да трептят в ритъм с настъпващата война.

Ако трябваше да избираш в чии обувки да преживееш тази история, кой щеше да бъдеш?

Някоя от вещиците Бин Джезърит, които владеят Гласът; Фремените, бранещи пустинята, или някой от войската на Атреидите; самият император или дори властолюбивите Харкони?

Няма да се учудим, ако, след като изгледаш, Dune отговориш с „Пол Атреидски“ – героят на Тимъти Шаламе стои в центъра на събитията в близо 3-часовия епос на Дени Вилньов. Но магнетичната особа на Пол не се крие само в замечтания поглед и разрошените от опустошителния пустинен вятър къдрици – наследникът на Дук Лето (изигран от Айзък Оскар) носи на плещите си бреме, несравнимо по големина с крехкия му външен вид, и изглежда, че той сам е месията, който може да поведе към нов вселенски ред. Обучаван в мистицизма на Бин Джезърит от майка си – Лейди Джесика (Ребека Фъргюсън), Пол не копнее за величие, макар че такова вероятно му е отредено.

Кой не би искал да изиграе ролята на междугалактическия спасител в ръжта, когато всичко изглежда сякаш управлявано от подлата ръка на задкулисиетo?

Dune на Дени Вилньов блести в кинематографична красота.

Феновете на режисьора ще забележат похвати, грабвали вниманието и в меланхолията на Blade Runner 2049 – предишния филм на Вилньов. Кинематографичното послание тук обаче се разгръща до алюзии дори към някои от най-великите сайфай ленти – като Кубриковата Одисея, с чиято необятност поглъщат кадрите от откритото космическо пространство.

Това, което прави преживяването Dune специално, е именно преживяването – времето, прекарано в салона, изтича не в обикновено гледане на филм, а в изживяване, което редува бруталистични картини, сенки, светлина и простор. Аналогично на всички велики фантастични истории, и тази на Франк Хърбърт, разгледана от Вилньов, завлича в своя собствен свят, засмуква и пренарежда представите ти за реалност, докато не те захвърли след края си, копнеещ за още от света, който някога е предстоял да се случи. Освен това обаче в Dune (и романа, и филма)

виждаме неприкрити препратки към устройството на света, в който и ние самите живеем.

Въпреки че историята се развива през 10 191 година, а планетите – домове на отделните династии, са непознати за реалността, тази битка на политики и влияние не е извънземна, а напротив – изградена върху фините конци на собствената ни история.

Ето защо продължителността на филма е напълно оправдана. Макар 155-минутното преживяване да изглежда прекалено дълго, имайки предвид, че това е само половината от първата част на оригиналната история, прочитът на Вилньов дава необходимия въздух, кислорода, благодарение на който атмосферата на Dune започва да диша. Както необятните картини от повърхността на Аракас се разгръщат в почти халюциногенна красота, така и героите имат достатъчно пространство, за да заживеят пълноценно. Не без заслуги е и великолепната игра на актьорите – лентата впечатлява, макар че не изненадва, с перфектно селектиран кастинг. И въпреки че в хода на събитията няма нищо положително, добавените забавни и чисто човешки черти от характерите на някои герои, най-ясно различими в персонажа на Дънкан Айдахо (в ролята Джейсън Мамоа), приближава героите до зрителите, без да отнема прекалено от дълбочината на историята.

Също както Шай-хулут – безсмъртните земни червеи, господари на пустинята на Аракас, се привличат от ритмични вибрации, отекващи дълбоко под повърхността на пясъците, това, което приковава пред екрана, е музиката на Ханс Цимер.

Вероятно не е пресилено да кажем, че Dune нямаше да бъде напълно завършен, нямаше да бъде толкова епичен, ако по музиката не беше работил немският композитор. Фен тривията към филма разказва, че Цимер е огромен фен на оригиналната история от Франк Хърбърт, заради което избира работата по Dune пред тази по Tenet на Кристофър Нолан и всички киномани трябва да бъдат изключително доволни от избора му. В случая на Dune музиката не е просто подправка към доброто визуално послание, тук тя живее свой собствен живот като част от екосистемата на лентата – добавя емоция не там, където сценарият и режисурата не могат да се справят, а там, където ще бъдат подплатени до постигане на величествен кино екстаз.

Дали епосът ще има втора част, е все още неясно, но предпочитаме да бъдем оптимисти именно по този въпрос. В случай че историята не бъде продължена, Dune все пак ще остане запомнен като епохално кинопреживяване.

Ако ти се гледа сериал – Maid: реалността на самотните родители

Пусни се в Tik Tok с нас.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.