Есента ни, море!

Септември е време за песни до лятото, любовни писма до бреговете му, думи, прекалено дъждовни за август. Септември е време да се сбогуваме с него в няколко реда.

Есента ни я няма, море – някой я взе. Някой тихо влезе и ни ограби в последната неделя на август. Някой взе солта от солницата, взе ти рапаните, мидите и всичко, дето имаш за вземане. Някой събра песъчинките от плажа в буркан, остави брега ни милия сам – да пустее гол на вятъра. И сега единственото, което имаме, е една есен за приемане. Да те събера в сака си, да ти измисля мирис, да те полея със солена вода, за да те съживя – това ми остана.

Но ако те заведа в града толкова безбрежно и синьо, толкова далечно и източно, как ще ти понесат всичките блокове?  Как ще се слееш с пейзажа, море? Как ще се возиш в тролея, как ще четеш вестници, как ще ставаш за работа? Как ще палиш тютюна си влажния? Колко ни трябва, море – видяхме се там, където свършваха бреговете ти.

Ти – уморен от цялото лятно очакване, аз – пристан, който не е за качване.

Видяхме се и все нещо не стигаше, за да станe магията на лятото. И ето сега сме в това непоносимо безвремие между сезоните. Ти изпразваш бреговете си – имаш си по-важна работа, събираш се консистентно за зимата, аз пък съм готова за тебе точно когато хич не му е времето. Таймингът ни силно куца, като тъжния крак на някакво лятно куче. Затвориха и последното барче, в което можех да ти се обясня в безкрайна любов, в което да те лъжа, че баш сега му е времето.

Спряха лампите, духнаха свещите, събраха чиниите и поискаха сметката.

Ти леко повдигна вълните си и въздъхнаха всички отдавна влюбени в тебе момичета. Запърхаха с мигли девойките, ахнаха пред картините ти, пред пейзажите и точната ти ръка. Възхитиха се под пръстите ти, заподскачаха под устните плътните и нито една не попита – а сега накъде? Само аз го направих, море. Само аз бях твърде наивна да кажа, че липсата ти се отразява правопропорционално на часа ми за ставане. Че обърква часовника ми – че дойде и всичко се обърна, море.

Май трябваше да се обадя, преди да пристигна с целия си емоционален багаж на бургаската гара. Май трябваше да попитам дали е удобно да цъфна точно такава и точно сега. Май трябваше да погледна прогнозата за времето, да заобиколя дъждовете ти. Май трябваше да почукам, преди да се събуя боса директно на пясъка. Преди да се съблека гола пред погледа на всичките ти приятелки. Няма място за старите кучета, няма свободни квартири за влюбване. „Няма да стане“, ми казват дори източните ти ветрове.

Нямане е всичко, което имаме с тебе, море. И ето сега животът си продължава и все едно не е било.

Ти вършиш своите морски неща, аз в есента си вървя. Само момиче под тези жълти листа и знаеш ли – май е по-добре. Морето си е море само когато го няма, само когато го помним с големите му вълни, с белите брегове. Само когато жадуваме соленото му небе. Твърде много сме аз и ти за кухня със сини прозорци. Твърде много са двама за цяло море. Ако няма удавяне, нямаше да си истинско. Нямаше да те запомня, море.

P.S. През юли няма да се върна,
 късно ще е, твърде н-е-н-а-в-р-е-м-е

Краят на лятото дойде – как да се преборим с депресията

Пусни се в Tik Tok с нас.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.