Дали съвременният рай не е да минеш офлайн?

Случи ми се нещо, което преди години не би заслужило внимание, но с днешния начин на живот е почти немислимо. А времето между „преди“ и „сега“ мина толкова неусетно, че вече ни е трудно да се сетим, че може да бъде иначе. Изпуснах си телефона, той тотално умря и почти три дни не му намерих заместител. Три дни, ще кажете нищо.

Мая Анджелоу пък беше казала, че можеш да разбереш много за човек по начина, по който се справя с дъждовен ден, загубен багаж и оплетени коледни лампички. Бих добавила и с липсващ телефон.

Колкото и да е странно и дори леко плашещо, можеш да си дадеш сметка за неподозирани неща в такава ситуация. Осъзнаваш, че знаеш номерата на най-близките си хора наизуст. И съответно кои наистина са те. Защото често си ги набирал, защото си ги посочвал като лице за контакт при спешни случаи, правил си резервации, за които може и да не отидеш, на тяхно име или дори сте заедно толкова отдавна, че помниш кога си купиха първия телефон с полифонична мелодия. (Голям кеф!)

Освен това не беше обръщал внимание, че вече все по-рядко говорим по телефона. Пишем мейли, съобщения във Facebook, Viber, Instagram, дори Linkedinи където се сетите. Сякаш свободното ни време вече не съвпада. Понякога дори трудно се отделят 5 минути за общуване по едно и също време, тоест по телефона. Понеже в офиса сте 50 човека и всички те слушат, понеже в метрото е шумно, детето най-накрая заспа, шофираш, на фитнес си или точно днес изкачваш Седемте рилски, примерно. Пишеш на някого съобщение, когато намериш 2 минути, а той ти отговаря в удобно за него време. Нали все сме заети.

Дори пътуването в метрото си беше приключение. Разстоянието до офиса, което изминавам всеки ден, ми се видя двойно по-дълго, когато принудително се разделих със смартфона. Срам ме е да го призная, но не знаех какво да правя с ръцете си. Не е преувеличено, че 80% от хората не отделяха очи от дисплеите си! Гледам ги отстрани и в главата ми се появява един глас, който крещи „Зомбита! Какво толкова цъкат?”. Само че досега не съм ги забелязала просто защото вероятно съм едно от тях и отново ще бъда. Половин час принудително затворен в такава среда действа отрезвително. Мислех си как, дори да се качи терорист с картечница, ако не вдига много шум, никой няма и да го забележи доста време.

Първата вечер без телефон имах уредена среща, за която изведнъж не можеше да закъснявам. 20 часа на стълбите на Софийския ми беше почти като вицовете, че всички хора от провинцията се чакали на пилоните на НДК или под часовника на Централна гара.  Звучи ретро, но

вълнението да търсиш с поглед в тълпата от забързани хора твоя човек носи особена емоция. 

 Ами… ако нещо е станало? Ако от преди половин час, когато му звъннах от стационарния в офиса, му е изскочила друга работа или вече не иска да ме види, или е забравил? Едва ли, но какво ли не ти минава през главата, докато всички смарт устройства са далеч от ръцете ти. И колко много неща забравяме да запомним, понеже ги има в телефона. Кога е часът при зъболекаря, кога си втора смяна другата седмица и какво трябваше да купиш от супермаркета.

В такива елементарни моменти си даваш сметка колко неща, които приемаме за най-обикновена даденост или неизбежна част от ежедневието, всъщност ни правят зависими и липсата им променя ритъма на живот. 

Има и хубава част. Много хубава! Неслучайно все повече хора си правят нещо като детокс от съвременните технологии, когато прегреят. И си представят рая като просто два дни някъде, където няма обхват или интернет. Има го спокойствието, че няма да ти звънне шефът, за да ти се развика или да ти каже, че се е случило нещо извънредно, някой приятел, за да отмени срещата ви в петък, защото пак не е успял да се организира, или да се оплаче от нещо. И така нататък и така нататък. Това, че ще научиш нещо малко по-късно, когато след час или два си вкъщи или близо до телефони, няма да промени случващото се. Но ще ти даде твоите моменти, в които да огледаш хората в метрото и да видиш историите, които лицата им разказват, как всеки бърза за някъде, да забележиш, че денят е пораснал, люляците са замирисали, децата се гонят по градинките, а майките им все още понякога ги викат от балконите, както те викаше твоята, преди да знаем, че след десетилетие просто ще ти пише по Viber. Хубави времена бяха…

Какво да правиш, когато доброволно минаваш офлайн