Нещата от живота

Какво е една революция, ако в нея няма и любов?

„Не се сбогувам“ от Борис Акунин (изд. „Еднорог“, преводач: Денис Коробко) е книгата, която най-сетне ме запозна с колоритния Ераст Фандорин. Той е от онази рядка порода мъже, която не само че трудно се намира на живо, но и не е лесно откриваема в книгите. Фандорин е джентълмен, с фин естетически усет, чувство за хумор, доблестно и смело сърце, пъргав ум и богат вътрешен свят. И това не е всичко! Само му дайте мистерия за разплитане и най-верния помощник на света – не по-малко любопитния Маса, и оттам насетне ще ви се завие свят от обратите.

Освен с криминалната нишка романът е безценен с това, че хвърля по-голяма яснота върху Октомврийската революция и нестабилното състояние на Русия преди един век. Бях запозната с историческия контекст, но се оказа, че все пак ми липсват доста факти, за да осмисля наистина същината на червените, белите, черните и дори на зелените (в романа става ясно кои какви са).

Революцията действа бързо и жестоко, хората започват да се делят, да се присъединяват към различни комуни, организации и всякакви политически групи,

напрежението се реже с нож във въздуха и никой не знае на кого може да има доверие. Както ще се уверите и от романа – с пълно право. На моменти се обърквах дори кой е наистина от разузнаването, кой от контраразузнаването, а някои герои играят толкова сложна шпионска игра, че в един момент сами усещат как се разколебават на чия страна са.

Но, разбира се, макар любовта да пречи на революцията, защото, докато се изгражда един нов свят, няма време за сърдечни трепети – онези подли удари на сърцето, които понижават бдителността, които карат личността да се заинтригува повече от емоционалния си свят от този на родината, от нейното бъдеще, любовта все пак се появява, там е непоклатима, дръзка и желязна. Мона е чудесен силен женски образ, който със своята красота и мекота заблуждава. Всъщност тя е силен характер, който има усет за хората и знае как да насочи Фандорин към решение, което е взела отдавна, но убеждавайки го, че сам е стигнал до прозрението и точния момент. Все пак нито един мъж не иска да получава заповеди директно, усещането за свобода е над всичко, макар и измамно. 

„Мона се обърна с гръб. Разбира се, много е приятно да се чувстваш под нечия закрила, но по-добре е да не свикваш. Човек е истински свободен, когато не зависи от никого…”

Точно такова е и в тревожните времена, когато и червени, и бели, и всякакви други цветове се опитват да ограничат нечия чужда свобода и права за сметка на своята, но правейки го някак уж благородно и справедливо. Акунин много деликатно не заема страна – той ни показва различни исторически пластове, посочва негативите на отделните звена, но и позитивите, добрите им намерения.

Много е трудно такъв противоречив период да бъде описан толкова елегантно и обективно.

Самият Фандорин, който е желан от различните политически групи, не си позволява да поощрява когото и да е и още по-малко има желание да се присъедини към едните или другите.

"- Ами ако Русия е именно такава? Ако онази Русия, която харесвате, е измислена от Пушкин и Тургенев? А истинската са Стенка Разин и Емелян Пугачов? Вие познавате ли собствения си народ? Разбира се, той може отново да бъде вкаран в колиби и мазета и да бъде вързан на верига. Но за това ще се наложи да се пролее прекалено много кръв. Белите така или иначе няма да постигнат нито Пушкин, нито Тургенев. Не е ли по-правилно да престанем да се залъгваме? Да признаем, че Русия не е леха с цветенца, а купчина тор. И вместо да си запушваме носовете с напарфюмирана кърпичка, да се хванем за лопатите и да не се страхуваме от калта. И тогава, след сто години, страната може и да се превърне в цветарник."

За Акунин е известно, че е майстор на финалите – точно когато читателят си мисли, че всичко му е ясно, че му остават само 20-ина страници и няма с какво да бъде изненадан, точно тогава греши най-много. И „Никога не се сбогувам“ не е изключение в това отношение. Книга, която държи в плен от началото до края, удоволствие за книжното небце.