Нещата от живота

Говорим за една специфична порода мъже

От незапомнени времена умни, начетени, добре възпитани и твърде чувствителни дами, особено в разгара на двайсетте си години, се влюбват безнадеждно и патетично в подчертано пропаднали типове, които обаче носят "много дълбока душевност" и са "различни и интересни".

 

Говорим за една специфична порода мъже, които традиционно паразитират материално и емоционално върху хората, имат склонност към физическа саморазправа, често нямат зъби, пият и пушат като във френско кино, ама леко преиграно и могат да прекарат неопределен период от време върху произволен диван някъде във Вселената, без това да ги напрегне грам.

За сметка на това пък са я артисти, я големи философи и мислители, я супер измъчени и неразбрани души, я всичко това накуп. Характеристики, които дори се забелязват в редките случаи на по-малко погълната от тях топла мастика.

Едно влюбено момиче на 22 няма как да осъзнае мигновено това, което сега ще кажа, но наистина… Няма нужда от този опит в живота. Любовта би могла да бъде нещо прекрасно.

Майчинското у жената често е силен стимул в решенията ѝ много преди тя изобщо да се замисли за скок в чудото на репродукцията.

Ето защо идеята да спасиш някого, да го обгрижиш и да направиш от него човек може да бъде особено прелъстителна.

Лошото е, че това няма как да се случи с Петър, на 42 години, от Банишора, бивш пънкар, настоящ обикновен пияница, биологичен баща на поне две деца, който е видял и две, и двеста и сега му е супер приятно някакво младо розово създание по стечение на обстоятелствата да иска да прекара остатъка от живота си с него. Той самият обаче няма планове дори за вечерта. Защото е напушен на лайно от осем сабахлем.

Хора, чели "Ана Каренина", слушали Ейми Уайнхаус и изпитващи еротична наслада от видеоклиповете към парчетата на Лана Дел Рей, в които същата бива метафорично обладавана от татуиран алигатор, са естествено привлечени от идеята за упадъка като философия на живот.

Едно е обаче да вдигнеш парти в някоя панелка с 50 човека веднъж в годината, което да приключи като в онзи клип на Роби Уилямс към парчето Come undone – фасове, цици, руска салата и хлебарки навсякъде, – съвсем друго е да се хванеш с някaкъв пропаднал тип, който просто не е способен на друго, освен на това да бъде някакъв пропаднал тип. И който ще ти съсипе психиката и живота за неопределен период от време просто защото съществува в пространството около теб.

Той не е пълното деграде, което е, защото това е много декадентско, кинематографично и захранващо неподозирани творчески импулси посредством поведенчески крайности и системни злоупотреби с вещества от неясен произход. Той не е нерелизираният гений, когото някой вечно преебава от завист по таланта му. Той не е жертвата на всички и всичко, която много би желал да бъде.

Той не е българският Джеймс Дийн. Той не е владайският Джони Деп. Той не е съвременният Димитър Воев.

Той си е най-обикновен анонимен боклук, който те използва и му е добре, докато ти си мислиш, че сте сакрално свързани в любов, каквато светът не е виждал до този момент, само защото правите най-якия секс в историята.

След време ще се окаже, че от изброеното дори последното не е вярно, но хората сме склонни да изпадаме в болезнена самозаблуда всеки път когато сърцето ускорява своя пулс, катастрофирало в нечии очи.

И всичко това, докато в този ужасяващ и прекрасен живот продължават да съществуват и стойностни неща, за които си струва да се отделят време и сили. Неща, различни от това константно да чистиш нечие повръщано (буквално или преносно). Неща встрани от идеята да не спиш нощи наред, защото не знаеш къде е бай Ху*, или пък никога да нямаш план за идните два дни, понеже "живеем за мига". Като повечето неща например.

И след като излезеш от депресията, или пък точно, за да успееш, разведри съзнанието си с добрата стара Градина и няколко съвета от нас.