Нещата от живота

By order of the Peaky Blinders

Ако историята им беше месец – щеше да е ноември, ако беше сезон – щеше да е късна просмукана есен, ако беше настроение – щеше да е лашкане между меланхолия и еуфория, ако беше материя – щеше да е олово, ако беше музика – щеше да е смесица от джаз, цигулки и цигански дайрета, ако беше език – щеше да е с тежък северняшки британски акцент и прокрадващо се романи в моментите на емоция. А ако имаше момент, в който е напълно задължително да ѝ позволите да ви бъде разказана – най-правилният е всеки следващ.

До този момент правата за излъчване на английската драма не са откупени от никоя от нашите телевизии, но ми се струва напълно нечестно Peaky Blinders да останат извън радара на почитателите на качествени продукции и у нас.Въпреки че не бихме могли да използваме като безпогрешно и универсално мерило подобни неща: рейтинг 8.8/10 в IMDb и 95% в Rotten Tomatoesса трудно оспорими – поне за даване на шанс. А предстоящите по-сумрачни и хладни месеци изглеждат като подходящ момент за поправяне на един такъв (възможен) пропуск.

На първо място заради брилянтния актьорски състав, от който част са Килиън Мърфи и неговият пронизващ син поглед, заслужаващ съвсем отделно споменаване, прекалено убедително неуравновесеният Пол Андерсън и Хелън Маккрори, която не ти оставя никакъв друг избор, освен да се влюбиш съвсем откровено.

Саундтракът обаче е онова малко съкровище, което просто нямаш търпение да споделиш с всеки, готов да слуша и да се въодушевява поне наполовина, колкото и ти. Защото само първите десет секунди на Red Right Handв изпълнение на Ник Кейв са способни да те отскубнат съвсем нежно от това подредено, устроено настояще и да те пуснат меко в една дивашка следвоенна Англия отпреди осем десетилетия. И ти вече усещаш мръсния прашен калдъръм на Бирмингам под краката си, чуваш трясъка от поредния разбит прозорец на любимия пъб на братята Шелби и започваш да се оглеждаш за признаци на присъствието на онези митологични същества с вечно димяща цигара, стисната арогантно между зъбите, и бръсначи, скрити в подплатите на шапките – the peaky blinders. А те са навсякъде – с грижливо подредените си каскети, присъствие, което не търпи възражения и усещане, че им принадлежи много повече от Бирмингам през 30-те. И за малко тези безскрупулни бандити ти позволяват да надникнеш в този техен свят на хаос, в който цари строг ред и дисциплина. Дават ти възможност да припознаеш миналото като неизбежно повтарящо се бъдеще, да видиш човещината в най-нечовешките постъпки, да признаеш, че нищо никога не е напълно каквото ти изглежда. И да отнесеш всичко видяно и усетено в своя далеч по-обикновен, но не по-малко изпълнен с остри като бръснач случки живот.
           

Peaky Blinders може да бъде определен с лекота по десетки начини – гангстерска сага, апология за силата и неделимостта на семейството (дори напук на самото него), разказ за (не)заслужената смърт, романс за носталгията по бъдещето, митологизиране на престъпниците като онеправдани добри момчета, изследване на драмата „никой не се връща победител от войната“…

Вероятно това са само малка част от призмите, през които може да се пречупи историята. Но всъщност точно този отказ да влезе в каквито и да е рамки и определения превръща британския сериал в безапелационен любимец и на гилдии, и на зрители. Което е и причината снимките на пети сезон вече да текат с пълна сила на всевъзможни локации, а ние, непоправимите фенове на достолепното хладнокръвие на Шелби, да чакаме невротично-лунатично обявяването на датата за първия епизод от петия сезон… Дотогава превъртаме любими моменти от предишните четири.

А ако имаш нужда да разгърнеш страниците на някоя книга, Иън Макюън е написал чудесна история