Нещата от живота

Когато любовта си отиде ни остава само да помним, че сме обичали.

За един емоционално непригоден към раздели човек като мен вероятно идеален би бил свят, в който хората не се разделят. В който никой никого не предава, не наранява, не изоставя, в който никой не умира преди другия, в който животът няма как, след като е събрал двама души, да се изпречи между тях. Утопия срещу реалност. Често обаче се оказва, че да се мъчиш насила да запазиш утопията наранява повече от реалността и в крайна сметка води до обратен ефект. Затова за предпочитане е да се съобразиш с реалностите, когато сапуненото ти балонче започне да се пропуква под острия им натиск, да прибереш каквото е останало от щастието в куфара на спомена и да си тръгнеш, преди той да се е превърнал от принца – в чудовището от приказката, а ти да си станала злата вещица.

Защото, когато двама души, които са се обичали, се разделят, те обикновено са платили достатъчно, за да заслужат да запазят непокътнат поне спомена за своята си утопия.

Безпредметно е да се търси виновен, когато два светогледа – и два свята – просто се разминават. Когато отдавна си давам сметка, че за теб любовта значи да те приветствам всеки четвъртък в залата за танци с целувка пред погледите на всички, докато за мен тя е в начина, по който се хвърлям в твоите ръце с едва забележимо по-голяма увереност от тази, с която се хвърлям в ръцете на всички други, докато танцуваме.

И това само по себе си казва достатъчно.

Затова и не се учудвам, че откак сме се разделили, ти всяка вечер се напиваш и драматично обясняваш, че не съм те обичала въобще, докато аз заспивам тихо в леглото си, целувайки последното ти писмо и пъхвайки го обратно под възглавницата. Започна да ми пишеш писма, докато ме сваляше, след като аз ти написах едно и разбра, че ми харесват, пишеше ги с внимание към детайла, на хубава хартия, запечатани с восъчни печати и уловили отчетливо аромата ти.

Трябваше да се разделим, за да ми напишеш отново такова писмо.

Вдъхвам от него парфюма, който съм вдъхвала вече толкова нощи от кожата ти, и избирам да причисля и този спомен към хубавите, а не към онези, които издават (само)заблуда. Във всички тях виждам толкова много старание и любов. Всички прошепнати „обичам те“ с цялата нежна мелодичност на твоя език, всички внимателно изписани в чата „обичам те“ с непознатата за теб азбука на моя език, всички цветя, всички книги, които прочете заради мен, всички любими мои песни, които научи, всички нощи, в които проследяваше извивките на голото ми тяло с връхчетата на пръстите си, като да бях от стъкло, а после заспиваше като дете на гърдите ми.

Не ме преследвай с молби да дам шанс на бъдещето, което нямаме, когато аз искам само да запазя този спомен за миналото, което имахме. Имаме. И можем и занапред да продължаваме да имаме.

А това е една своеобразна, но красива форма на „завинаги“, дори да не си си го представял точно така.

Аз също не си бях представяла всичко, което се случи между нас, точно така. Но предпочитам всички спорове и злощастни разминавания в характерите да останат само смътен спомен в периферията на съзнанието ми, колкото да не забравям защо съм си тръгнала. И защо не бива да се връщам.

Независимо от това обаче искам да те помня с благодарност за всичко, което ми даде, да помня нас с вътрешно усещане за щастие, да се усмихвам на спомените ни с топла носталгия. Във всичко това навярно има мъничко егоизъм, но все пак то е и последното доказателство за любов, което мога да ти дам, ако някога четеш това. Всеки има своя истина, но отвъд това още по-важно е, че и всеки избира какво и как да помни и аз ще те разбера, ако избереш да запомниш, че никога не съм те обичала.

Ето какво можеш да правиш в София тази седмица след работно време.