Нещата от живота

Моята гледна точка или: защо се отказах от гледната и запазих само точката

Току що беше заваляло. Изтичах надолу по стълбите към поръчаното такси. Но такси нямаше. Само съседка с лейка. Жълта като такси, но лейка все пак. Поздравих я разсеяно, после се загледах в лейката.

– Слязох да полея цветята, – усмихна ми се.
– Но то вали, – казах.
– Ще спре. По телевизията казаха, че няма да вали.

Таксито дойде. Качих се и продължих да я гледам през задното стъкло. Усмихваше се и чакаше с лейката в ръка.
По телевизията казаха – тези думи звучаха в главата ми.

Отказах се от думите и образите в кутията преди две години. Когато разбрах, че ми действат депресивно, натъжаващо и обезсърчаващо. Правят ме част от нещо, което и без това не разбирам. Илюзия е, че живеем в един свят. Всеки живее в своя, поделяме нещо общо – да, но то не е свят. Свят е разбирането, мисленето. Придвижването от точка А до точка В с променения маршрут на рейс № 111, плащането на данъците, оцветителите в кренвиршите не са свят. Свят е онова, което въпреки това, а не заради всичко това, става в главите ни. Свят е начинът, по който обичаме и дали обичаме изобщо. Все някой ще ти каже за рейса и данъците. На мен ми казват. Дори без да съм питала.

В таксито имаше телевизор. Точно над брояча. Щеше да ме вози човек, който гледа телевизия.

–  Ами, аз не гледам, то ми е фон. Слушам си Народното събрание, че… знаете.
–  Забавлява ли Ви? – попитах.
– Човек трябва да знае какво става в страната.
– И… какво става в страната? – попитах.

Пълна свинщина… – отговори и започна да ми преразказва колкото си спомняше сесии на Народното събрание, а аз си мислех как се опитвахме да открием свинеферма за снимки, а свинеферми в България вече почти няма. А в тези, които ги има, виреят няколко прасенца.

– Свинщина, казвате… То не остана българско свинско, – казах на един светофар.
– Ама вижте сега… – и ми преразказа още няколко сесии на Народното събрание – накрая се усмихна на бакшиша и каза Няма да се притесняваш, ще оцелеем.

Не искам да оцелявам! Имам по-интересни идеи. Особено депресивно ми действат послания като Усмихни се! Бъди щастлив! Открий себе си! Пфу! Може да искам днес да се загубя, да плача цял ден и да рисувам тъжни човечета по стъклата на метрото. Откъде-накъде всеки ден трябва да съм щастлива! Що за телевизионно задължение?! Да бъда умна – това е другата ми телевизионна задача. Да разгадая кои лъжат повече от другите в едни предизборни дебати например. Е, и? Какво, ако прозра?

Най-подтискащи са новините. Понякога разбирам момченцето от книгата на Хауърд Бътън Когато бях 5-годишен се самоубих. Чаках Попай. Дават го след новините. Има грамадански ръце и е адски силен. Но новините нямаха край.
Татко ми ги гледаше. Бях си запушил ушите, защото от новините ме е страх. И те са телевизия, но не ми харесват. Дават за руснаците, дето ще ни избият. Дават президента на САЩ. Той е плешив. Дават места от една страхотна магистрала, където съм минавал веднъж, и ми се видя доста хубаво. В новините се показа един мъж. Държеше някаква кукла. Вдигна я нагоре. (По шевовете си личеше, че не е истинска). Махнах си ръцете от ушите.

– Това беше любимата кукла на едно малко момиченце, – каза мъжът. – Но днес една ужасна катастрофа го уби и сега то е мъртво.

Избягах в моята стая. Хвърлих се на леглото. Забих лице във възглавницата и го натиснах силно, за да не чувам нищо повече. Спрях да дишам…Нещо не беше наред вътре в мен. Чувствах го в стомаха си и не знаех какво да правя. Затова легнах на пода. Насочих показалец към главата си. После дръпнах палеца и се самоубих.

Светът е окаяно място за живеене – пискат в ушите ми водещите на всички телевизионни канали. Какво показват новините – че злото е повсеместно и че несправедливостта е принципът. Най-много се шуми около лошите новини. Защо? Има и добри новини, които никой не търси. В Пирогов например всеки ден спасяват хора. Но кой би гледал всяка вечер Спасено е 3-годишно дете, Помогнаха на 2-месечно бебе. …Това се случва всеки ден, показва се веднъж на няколко месеца. Това не е новина, която касае света – биха казали учителите по журналистика. Наистина ли? Ешерихия коли в немските краставици ме касае повече? За важни се считат нещата, от които се страхуваме, не тези, на които се радваме. Наричаме злото с думата истина.

А може би е някакъв страх от добрата новина. По времето на социализма всичко изглеждаше добре в новините. Дори новината за Чернобил звучеше приемливо щастливо, което е абсурд, разбира се. Това ли се опитваме да избегнем? Малко по малко обаче става обратното. Няма баланс. Според новините живеем в ужасен свят. Като във "Властелинcj на пръстените" трябва да нарамим по един пръстен, за да го спасим. Но никой не иска да спасява света. Всеки чака Фродо да го свърши – докато всеки пие бира, вика на поредния мач и в паузите за реклама посещава тоалетната. Защото и рекламите не се търпят вече. Не говоря за тези на Мартини Голд с Моника Белучи.

Да, знам, всеки иска да гледа Discovery, National geographic, History. Това е оправданието на хората да имат телевизия. Фактът, че изобщо им е нужно оправдание е интересен. Преди време ми казваха: Наистина нямате телевизия? Ама и в събота и неделя ли? Вие сте луди! – а сега коментарът е: Да, права си, но аз все пак искам да съм информиран, пък и без Discovery и National geographic не мога. Но това, което не искаш да видиш по тв и което уж пропускаш, докато правиш нещо друго, то също влиза в главата ти. Пускането на телевизора става подсъзнателно вече, като дишането е. Неволево.

И докато вървя по улицата и слушам по радиото Something stupid, водещата се включва с думите :

Сигурно не всички знаят, че телевизията като медия установява пълен контрол над зрителя. Причината е, че при гледането на телевизия почти се изключва лявото полукълбо на мозъка, което отговаря за аналитичните мисловни процеси. Тоест, когато седим пред екрана вместо да анализираме видяното и чутото, попиваме информацията и несъзнателно я приемаме за чиста монета.

Когато гледаме телевизия, изпадаме в състояние подобно на транс. Така се променя предният лоб на мозъка, който отговаря за аналитичната дейност. Човек използва само дясното полукълбо, а лявото с течение на времето закърнява. Половин минута след включване на телевизора човек тъй да се каже остава само с половин мозък. Информацията, която идва от екрана, често пъти се приема наготово, с други думи – мозъците се промиват.
Бизнесът и политиката особено обичат да използват този ефект на телевизията – за реклама и за манипулация. В Англия например чрез телевизията въздействат върху затворниците… Телевизионните послания се разпространяват по-бързо от вирус. Не искам страха да влиза през кутийката вкъщи. Страхът от нещо, което не можеш да промениш. Можеш да не ядеш краставици, заради ешерихия коли и да завиждаш за смелостта на някой друг да си поръча таратор. Можеш да не ядеш месо, защото свинският грип идва. Можеш да не докосваш царевица, защото е генно модифицирана. Можеш да не ядеш хляб, защото в хляба има пепел и утайка от кафе. Можеш да не пиеш вода, защото водоизточниците са замърсени. И да не дишаш въздух, разбира се, особено в София. Можеш ли?

Не, но искам да го знам – ще каже съседката с лейката. И защо? Какво ще направи като го знае ли? Ще говори за това. Е, ще пропусне да си купи краставици два пъти. И после пак ще си купи. Ще се страхува един-два пъти, докато ги яде. И после ще забрави, залята от новите послания по телевизията. След това доматите ще са виновни за нещо.
Целта на лошата информация е да ни предпази, но накрая вместо да ни предпази, ни побърква. Аз не казвам да сме щрауси, заровили глави в пясъка, защото евтино се купуват българските щрауси в чужбина, но нека се досещаме, че някой избира новините, които да чуем.

Информацията за вредността на някоя марка минерална вода може да е купена услуга от друга марка вода. Или, колкото и да е идиотско, от същата, защото все още се счита, че и негативната реклама е полезна. Защото хората гледат телевизия. После по същата тази телевизия ще опровергаят, ще се докаже, че е най-добрата вода и т.н. и т.н.

Била съм гост на телевизионни предавания. Знам как режат думите при монтажа и променят посланието, изваждайки го от контекста. Гостувах на едно предаване само, за да споделя, че оцветителят в (забележете) противоалергичния препарат Ериус, който тогава беше жълт на цвят, може да предизвика… алергия. Минаха месеци, докато аз самата го открия, реша проблема с детето си, което не можеше да диша, и го споделя с алерголога. Той каза, че знае. Знае?!? В едно предаване, събрани от съдбата двамата заедно, аз го казах, алергологът не го отрече. След това редакторите го отрязаха. Защото имало специална политика по отношение на лекарствата – с цел евентуално фармацевтичната фирма да рекламира в това предаване по-нататък. Е, това ако е информация, приятно информиране, уважаеми зрители.

Телевизията е създадена с идеята за далечно виждане, да видим нещо, което е на разстояние от нас. За съжаление обаче обикновено не гледаме нещата, а само коментарите за нещата.

Работила съм в телевизия. Един от най-хубавите периоди в живота ми. Тогава частната телевизия беше дете. Един от най-хубавите периоди от съществуването й. Работила съм и в новини. Бях сред добър екип. Научих много неща. Научих също, че новината ти може да бъде елегантно видоизменена. Отказах да напиша името си под нея. И какво от това? Тя излезе и хиляди са повярвали. Сигурно се е намерил и някой да спори с мен как точно е било, защото знаете, Казаха го по телевизията.

Кой е телевизията? Кой го каза? Водещият, който чете чужд текст или написалият текста, или редактиралият написания текст? Или монтажистът, който е избрал картината към думите? Кой точно е телевизията? Хиляди ръце и умове в една сграда? Или някой извън нея?

Още се учех как се правят новини. Помня, репортерът нахлу през вратата с думите:

– Имаме пожара. Първи сме.
– Страхотно, – скочи редакторът. – Има ли жертви?
–  Не!
–  Жалко, – каза редакторът и премести новината по-късно в реда на емисията.

Жалко, да. Наистина. Всъщност има жертви. Не от пожара, за щастие. Но както казват, злото никога не идва само. Освен стремеж към лошата новина, в телевизията има стремеж към глупостта.

Българската телевизия през последните няколко години свали звездите на земята, сега хората не гледат звездите, те ходят със звезди. Реалити-шоутата, които заляха екрана, абсолютно пренебрегнаха задачата на телевизията да възпитава ценности. Възвеличиха дързостта да бъдеш много тъп. Създадоха образът на Известния с нищо човек. Станал популярен с това, че е стоял в една стая дни подред и е бил следен от камери. Това е единствената му заслуга. Не че има какво да каже на света. Този човек става лице на телевизия, корица на списание, идол, образец за подражание. После започва да води телевизионна игра и се омъжва за когото трябва. Кариерата му свършва, но идва следващият. Този образ на Известния с нищо човек, който няма какво да каже, но непрекъснато е в позицията да говори на милиони, влиза вкъщи, когато поиска, защото винаги се намира някой, който неволно да натисне копчето на дистанционното. С всеки жест и всяка дума човекът, който е на екран, излъчва послание и всеки, който говори от екрана, носи отговорност за това послание. Конфликтът, кавгата, лошият тон, интригата станаха основа на телевизионните взаимоотношения. Отрицателни емоции. Напрежение. И доброто, доколкото го има, рядко побеждава. Зрителят е уж въвлечен в играта с правото да гони, да отрицава, да изхвърля по-малко симпатичния, т.е. по-странния, т.е. по-интелигентния. Това е само игра, знам. В игрите се печели и губи. Но на какво учи тази игра? И ако се раздадат водни пистолетчета, а после истински, играта ще продължи ли?

Всяко реалити шоу трябва да се компенсира от предаване за култура. Но предаванията за култура се считат за демоде и са безинтересни за спонсорите. Затворен кръг. Глупостта възпитава глупост, която иска още глупости.
Когато се прибирах, съседката отново беше под козирката на входа.

–  Здравейте, – засмях се.
–  Ами то… наистина вали, – усмихна се тя. – По телевизията не познаха. Обърка се момчето. Случва се. И друг път се е случвало. Аз все следя. Не мога без телевизия. Откакто овдовях, тя ми е приятел. Не трябва да храня телевизора, нито да го разхождам, а когато замина на село, не се налага някой да го гледа. И той никога не спори с мен.

Странен приятел – помислих си. Някой, който води хора в хола ти, те говорят, спорят, ти ги чуваш, ядосват те, нагнетяват странно чувство в теб – чувството, че губиш и все не ти дават думата да кажеш нещо. Какъв приятел би бил този, за когото си невидим.

–  Хайде, сериалът ми започва, – каза тя, усмихна се и тръгна нагоре по стълбите.

Има и добри неща по телевизията, естествено – естетически издържани, с послание в тях. Има и интелигентни водещи, добри редактори и хора, които вярват в призванието си да покажат новините, каквито са… Използвах твърде множествено число. Рядко явление са. А както е тръгнало, и те ще изчезнат.

Пък и никога не можеш да получиш само доброто, винаги идва две в едно. Например рекламите, които прекъсват филма ти. И те са бонус, никой не пуска телевизора, за да гледа реклами. И изведнъж те се появяват, с два пъти по-голяма сила на звука без да си докосвал копчето. Всеки, който е имал дете, е забелязал, че каквото и да прави, в мига, в който започнат реклами, то се обръща към телевизора. А какво се рекламира освен стока? Светоусещане. Помня, преди две години у нас позвъня един господин. С жест на хирург, който знае какво прави, изтръгна кабела в коридора. Беше убеден, че до ден-два, най-много седмица, ще го повикам да го инсталира пак. Не сме се срещали оттогава.

Това не е агитация против телевизията. Това е едно емоционално обяснение защо се отказах от гледната и си запазих само точката. За себе си съм го решила. Мога го без телевизия. По-лесно ми е да опазя света си. Точка.