ФИОРДЛЕНД
Поезия от Нова Зеландия
Нова Зеландия е не само далечна, но и примамлива. Особено примамлива със своите природни красоти, недокоснати от човека, голяма част от които са събрани в националния парк Фиордлeнд. Прорязан от ледници, а после наводнен от Тасманово море, брегът му е изпълнен с класически фиорди, типично норвежки, дълбоки, тесни, приклещени от двете страни със стръмни стени, в които вятърът свири и морето бушува, постоянно дооформяйки пейзажа. Изоставен дори от маорите като твърде див, Южният остров на Нова Зеландия бива подчинен от ботушите на Куинтин Маккинън, Доналд Съдърланд и още няколко, които години наред кръстосват тази пустош, изучават всяко нейно кътче и по техните следи се построяват 520-те км пътеки, които днес преброждат Фиордленд.
Една от най-известните пътеки е Милфорд Трек. Пътеката предлага ненадминат пир за очите и душата – буйни джунгли, бели глетчери, гърмящи водопади и реки, в които подскача пъстърва. Хижите, стратегически разположени, позволяват приятни преходи от около 15 км на ден. Ние обаче видяхме, че Милфорд Трек има и черна страна.
Качихме се на корабчето и поехме през огледалните води на езерото Те Анау към северния му край, откъдето започваше пътеката. Гъстата джунгла ни погълна още от брега с огромните си дървета, облечени в тежки костюми от мъх, увенчани с дъждовни капки, които светеха в него като диаманти. С качулки на главите, пристъпвайки сред това природно вълшебство, се чувствахме като монаси, отиващи на вечерня. Огромни папрати обгръщаха стъблата на дърветата. Пътеката лъкатушеше сред дънери, провираше се под паднали дървета, прекосяваше потоци. Понякога тя бе самото корито на ручея, така че трябваше да джапаме в него, после преминаваше единствено в един ствол, в който бяха изсечени стъпала. Изкривените клони, богато отрупани с драперии от мъх и огромните папрати, някои от които се извисяваха на 3 м височина, напомняха за мистичната гора на Дж. Р. Р. Толкин. Не случайно именно тук е снимана трилогията Властелинът на пръстените. Човек се чувства като в калейдоскоп от цветове – жълто, кафяво, зелено. Най-вече зелено – от мъха, образуващ меки възглавнички по сивите скали до бързеите, чийто води греят като течен смарагд на слънцето, това място е поезия в зелено.
Зеленото преобладава, защото валежите, които падат по тези места, са изключителни. В Милфорд Саунд средната годишна сума е 635 мм, но може да достигне и 900. Ако гребнете вода от някой от фиордите, може да я опитате, защото слоят прясна вода плува над соления. Времето играе голяма роля във Фиордленд – както климатичното, така и геологичното. Паркът граничи с един от най-активните в тектонично отношение райони на света. Днешните високи по около километър и половина хребети тук се издигат с над 1 сантиметър всяка година. И ако не беше ерозията, някои от върховете във Фиордленд щяха да се извисяват на 22 000 м височина, а Еверест, както знаем, е само 8848 м.
Научавайки тези и други факти от нашия гид, неусетно стигнахме до първата от хижите по пътеката – Глейд Хаус. Тук Милфорд Трек е широка, добре маркирана, така че в началото едва ли ще ви е нужен водач. Ние обаче се бяхме записали на тур с водач и бяхме в група с още 12 души. В края на краищата в светлината на последвалите събития останахме много доволни, че не бяхме тръгнали сами по Милфорд Трек.
Сутринта беше слънчева и аз с радост стъпих на полюшващия се въжен мост над река Клинтън. Но веднага бяхме погълнати от вечния мрак на джунглата, а музиката на реката ни съпровождаше през целия път. Днес трябваше да изминем 16 км до втората хижа – Помполона. Прорязаният в дъждовната гора път започна да се катери, следвайки течението на река Клинтън, чийто рев, спускайки се от планината, се усили изведнъж. Ненадейно излязохме от джунглата и се озовахме на равнина, от която се разкри чудна гледка. Цялата бе заградена от върхарите на Южните Алпи, а стените им бяха нашарени с водопади – тънки, сребърни струйки, които изглеждаха като нишки на конци, хвърлени върху скалите в далечината.
Поезията в зелено обаче се оказа дотук. През нощта, докато бяхме на сухо в Помполона, навън така заваля, сякаш се скъса дигата на някакъв небесен язовир. Лошото бе, че продължи да вали и на сутринта. Когато отворих вратата, за да изляза, си спомних остроумната забележка, оставена в книгата за гости на хижата: Вдигай перископа! В колона по един навлязохме в гъстата гора. Отвсякъде ни заливаше шума на вода: Клинтън се спускаше в грива от бяла пяна по черните скали надолу; от листата на дърветата постоянно се точеха едри капки; папратите бяха мокри, а мъхът – напоен като гъба; дъждът бе родил хиляди нови ручеи и водопади, които често се сливаха в един, пробиващ си път през гората с дива ярост. Един от тях се беше настанил именно на нашата пътека, превръщайки я в корито на река. Спаси ни единствено парапета, предвидливо сложен тук, за който се бяхме вкопчили всички и газехме до глезените в ледена вода.
И тъкмо когато си мислехме, че не може да стане по-зле, излязохме на открито, и отстрани ни блъсна вятърът, който заслонени досега от гората, не бяхме усетили. Обърнахме поглед назад и видяхме каньона на река Клинтън, от чиято прегръдка току-що се бяхме откъснали. Стените бяха като живи, набраздени от хиляди водопади.
Погледнах нагоре, където ни чакаше нашата цел, седловината на прохода Маккинън, разположен между високите 1800 и 1750 м върхове Маунт Балун и Маунт Харт. Поривите на вятъра бяха толкова силни, че щяха да ни съборят. Той вилнееше, изпаднал в ярост, блъскаше буреносните облаци пред себе си, които се осветяваха от нащърбени светкавици дълбоко в утробата си и разкъсвани от зигзагообразното им движение, изсипваха върху нас потоци дъжд. Сякаш небето се беше отворило, а ние се тътрехме мъчително бавно през седловината на прохода. Нагоре ни чакаше следващата хижа, и нямахме друг избор, освен да се доберем до нея. Падайки по лице в калта къде от водата, къде от вятъра, къде от хлъзгавите камъни, ние ставахме и продължавахме отново.
В хижата радиостанцията вече светеше и водачът ни Кенет Чилтън веднага отговори. Към вас се приближава буря! (Мерси, малко закъсняхте!) Барометърът пада! Вятър със скорост 110 км/час се насочва към седловината. Напуснете хижата веднага и слезте от планината, колкото е възможно по-бързо. Едва се добрахме до нея, а сега… но ако бурята продължеше повече от 3 дни, щяхме да се озовем в капан и храната нямаше да стигне.
Когато излязохме разбрахме, че спускането ни надолу ще е едно от най-трудните в живота ни. Ледените пориви на вятъра щяха да ни издухат от теснината на прохода, в който той се усилваше двукратно, а водата, лееща се отвсякъде, не надвишаваше 5 градуса. При ледника Джервис станахме свидетели на нещо, което Кенет призна, че е съзирал само веднъж през 10-годишната си служба по пътеката. Хиляди поточета, рожби на бурята, течаха по повърхността на ледника, обединяваха се в някоя негова цепнатина и накрая се сливаха в една обща водна маса, която стремително политаше от края на глетчера в 15-метровата пропаст под него. Но ураганът, завихрящ се в долината, се издигаше нагоре, подхващаше водата и буквално я връщаше по отвесната стена на глетчера, издигайки я в обратна на земното притегляне посока, качваше я отново на ледника и разливаше по повърхността му. От облаците обаче продължаваше да се излива нов порой, който подхранваше постоянния спектакъл.
Надявайки се Кроу Нест да е крайната ни точка, радиото там ни посрещна с новината, че друга група, също поела надолу, вече е пренощувала тук и опразнила склада с продуктите, а естествено при това време няма как да заредят с нови. Затова трябваше да продължим да слизаме, но заобикаляйки Роаринг Бърн, който прелял, подхранван от новосформирал се, но много пълноводен поток, идващ някъде от глетчера Джервис. Да, вече го видяхме!
Продължавайки надолу без почивка, изтощени, измръзнали и изкаляни до ушите, се добрахме до хижата Куинтин, където служителите й от новозеландското туристическо дружество, вече предупредени по радиостанцията, ни посрещнаха с топла супа. Не помня дали леглата бяха меки или твърди, но бяха най-удобните в света.
Сутринта просветна със закачливо слънце, което колкото и да беше радостно, ни хвърли в необуздан гняв, че кошмарното ни спускане вчера е било напразно – все можехме да изкараме една нощ на гладно в Кроу Нест. През нощта бурята беше утихнала, а облаците бяха изчезнали.
Естествено вече нямахме шанс да минем Милфорд Трек и затова решихме поне да посетим водопадите Съдърланд, най-високите в Нова Зеландия и седмите в света. Когато през 1880 г. златотърсачите Джон Маккей и Доналд Съдърланд откриват водопад, те хвърлят чоп, за да се споразумеят на кого да го кръстят. Спечелил Маккей, а името на загубилия Съдърланд останало за втория водопад, на който се натъкнали малко по-късно, много по-висок от първия. Оттокът от езерото Куил се промъква през нищожна цепнатина в скалите, която усилва напора на водата и тя буквално изригва в празното пространство. Стоварва се на първата тераса с цялата си маса и, руквайки през следващите две, шурти през всичките 580 м до долината.
Завръщайки се отново към Глейд, но през заслона Шеста миля спряхме да разгледаме основите на постройката, издигната през 1888 г. от Куинтин Маккинън, който открил прохода и помогнал двете пътеки от двете страни на планината да се съединят. На върха на прохода тя се губеше под бели цветя, избуяли от дъждовете, и се виеше надолу като булчински воал през полянки, осеяни с детелини. Под сапфиреното небе и жълтото слънце сега, чиито лъчи се точеха като мед от чаена лъжичка, ние забравихме за суровата част на Милфорд Трек.
Сякаш като компенсация за лошото време се срещнахме с легендата на пътеката – 85-годишният Уилям Андерсън, който на тази възраст продължава да прорязва нови пътеки, да строи колиби покрай тях и да пише книги. Книгата му Пътеката Милфорд има голяма заслуга за популяризирането й. И к’во – вална малко дъжд и вие вече бягате… Тук водата е в основата на всичко. Без нея Милфорд нямаше да е т’ва, коет’е. А вие, вместо да слизате до Кроу Нест, където естествено Роаринг Бърн ще е прелял от водите, изливащи се от Джервис, можехте да стигнете направо до Куинтин. От Маккинън има една пряка пътечка, ама ти Кенет не я знаиш, пък и аз не съм я чистил отдавна, та почти не се забелязва. Някой ден ще ти я покажа. –Никога не съм виждал да тече така вода от Джервис – а знаеш, че от 10 години съм тук. – Че то там винаги си тече, – рече пренебрежително Андерсън и махна с ръка, като че ли това беше нещо съвсем обикновено.
На следващия ден се качихме на корабчето, което щеше да ни отведе до Инверкаргил обратно. Промъквайки се през залива Милфорд Саунд, изпаднахме в плен на красотата му: водопадът Боуен, който изскача от плътно покритите му с гъсти гори склонове, заграждащи залива отвсякъде; водопадът Стърлинг, чиито струи се разбиват право в морето и го карат да изглежда като натрошено стъкло, а корабчето, за радост на туристите, влиза почти до половината под пелената от вода; извисяващите се върхове Митре, които се губят в мъглата; колонията от двадесетина тюлена, обитаваща една плоска скала, и албатросите, описващи мързеливи арки в небето, както и дългите заливи, които се протягат навътре в сушата, покрити с изумрудени гори, сякаш някой е хвърлил зелено одеало върху тях…
редакторите
