ХЪШОВЕ

Ех, да имам туй, що немам, па да купя бел кон…

Дълго отлагах този момент, но той дойде. Дойде днес, денят след представянето на книгата „Писма до сина ми Чочо” от Иван Попйорданов. И една година откакто Чочо го няма… Няма го на тази земя, няма го физически…

Няма да говоря за Чочо Попйорданов, не съм достойна. Ще кажа само, че го обичам до безобразие, откъдето и да ми се смее в момента. Няма да говоря за Александър Морфов, това вече съм си го позволявала, когато ви разказах за „Дон Жуан”, макар че винаги всичко, казано за Сашо, ще е ужасно недостатъчно. Той е вселена. Няма да кажа нищо и за Иван Вазов, коя съм аз, за да давам оценки на Патриарха на българската литература. Ще кажа само една дума… „Хъшове”.

Хъшовете живеят на сцената на Народния театър вече повече от десет години. Това е едно от онези представления на Сашо, които са абсолютно безсмъртни. Това е втората му постановка, след „Бурята” на Шекспир, която празнува своя юбилей на сцената. Той го умее. Умее да пълни до втори балкон постановки, които са играни, играни, играни и някак си никога недоиграни, никога неомръзващи, никога неостаряващи, никога еднакви.

„Хъшове” не е представление. „Хъшове” е един друг свят. Хъшовете вече не са роли. Тези момчета, които гледаме близо три часа на сцената на Народния театър, знаят какво значи да се наречеш Хъш, знаят какво значи да изкрещиш „Да живее България!”. Отдавна са излезли от образите и са се превърнали в тези немили и недраги, но не отчаяни, скитници и голтаци, но горди и свободолюбиви, нехранимайковци за еснафите, герои за потиснатите и унижените. Те са Хъшове. Те вървят по улиците, облечени в своите хъшовски тениски и в очите им се вижда онзи огън, върху който всички ние позволяваме ежедневието да хвърля чаши с вода непрекъснато, докато малко по малко не го изгаси напълно. Защото са се докоснали. Защото са позволили духът на революцията да ги обладае напълно. Защото са били заедно на сцената, пели са, пили са, били са се, смели са се, борили са се и крещели. Защото са създали заедно едно представление, за което след време ще пишат в учебниците. Защото са се превърнали в емблема на театъра, която ще се помни и ще се дава за пример дълги години напред. Защото са ни научили как се прави жива класика.

Моля ви, не ходете да гледате това представление, ако не ви пука. Не ходете да го гледате, за да се посмеете. Не ходете да го гледате, ако нямате отношение. Не ходете да го гледате, ако няма да ви се прииска да станете на крака и да извикате с тях „Да живее България”. Не ходете, за да търсите зрелище. Не ходете, за да се пооплаквате. Не ходете, за да критикувате. Отидете истински и тогава ще го усетите. Тогава ще се смеете, ще плачете, ще пеете и ще крещите, и ще искате пак и пак. 

Благодаря ти, Сашо, благодаря ви момчета, благодаря ти Рени. Чоче, а ти, моля те, кажи „Лани Киро Аслана изигра Райна Княгиня с ееееей такъв мустак”. Ех, бедни ми Македонски…

„Хъшове” на сцената на Народен театър „Иван Вазов” на 24 май