Нещата от живота

Времето на ожулените колена, филиите с лютеница, колелото с контра, джанките и "още пет минути"

Евгения Максимова, emaxphotography.com

В разгара на лятото всички ние търсим спокойно и приятно място, където да „разтоварим” негативната енергия, да премахнем стреса и да дадем шанс на тялото ни да възстанови малко изгубена енергия. Почивката е времето, в което правим нещата, които ни харесват, в което събираме приятни спомени и мигове за цяла година напред. На море, на планина, в къщи или в друга страна, всички тези места носят бленуваното спокойствие и релаксация. Но кое е мястото, където наистина почивахме, където животът течеше така спокойно и дори приятно монотонно, където всичко беше истинско и някак перфектно. Летата, прекарани при баба и дядо на село, са едни от спомените, които винаги остават и винаги носят приятната емоция. Какво правеше тези лета специални, какво беше онова нещо, което ни даваше сили за нови и нови микроприключения? Вероятно отговора на този въпрос може всеки сам за себе си да даде, но ето част от нещата, които правеха тази почивка най-добрата.

Мястото

Да, бабината къща (и дядовата, разбира се). Там, където животът започва рано сутрин и приключва късно вечер. Мястото, на което времето течеше с изключително бързи темпове, а парадоксално се чувстваше спряло. На това място ежедневната работа преминаваше някак леко и приятно, а чистият въздух и прекрасната локация създаваха един необикновен пейзаж, като излязъл от приказка. Въпреки романтичната нотка и носталгичните чувства там беше мястото и на големите за времето си приключения.

Къде другаде можеш да ядеш джанки, ябълки и всякакви други плодове на аванта, като освен това се оглеждаш за евентуална заплаха, а у вас в мазето са складирани количества, които само баба и дядо можеха да осигурят.

Но чуждите бяха по-сладки. Къде другаде можеш да играеш на игри, обхващащи огромен периметър от почти цялото село, а същевременно да си си вкъщи. Да, селото беше площадката за игра, а къщите бяха онези места, които те укриват при екстремни ситуации. Е, как човек после да не обича това място?!

Хората

Сега вече разбирам, какво е фейсбук на живо. Една камара приятели, с които правиш всевъзможни глупости всекидневно, но никога не скучаете и не се спирате. Е, да, не е като да пускаш статуси и снимки целодневно, но си имаше своята тръпка. Можем да се радваме, че не бяха разпространени фотоапаратите, телефоните с камери и таблетите, защото щяха да останат снимки, които е по-добре да не съществуват. Общуването ставаше директно, не бяха нужни скъпи устройства, интернет и договор, за да кажеш просто здравей, а дори и без връзка се намирахме, и то почти безпроблемно. Това повдига сериозния въпрос за нуждата от комуникации, но това ще го оставя за друг път. Приятелите, които те подкрепяха и помагаха във всяко решение,  без дори да мислят колко е глупаво, са ценност, която не може да се измери с никакви мерни единици. С тях нещата се случваха мигновено и никога нямаше нужда от дълги обяснения. Определено винаги бяхме на една вълна. Освен тях прародители ни бяха хората, които правеха това място специално.

Баба ви, която никога не приемаше факта, че може да не сте гладни, и която от три прости продукта правеше готварско чудо, е основната фигура в тази приказка.

Хранителните ни навици се променяха, а с тях и теглото. Въпреки всичките калории, които се горяха ежедневно, винаги наесен се връщахме с някой килограм отгоре. Но сравнете храната тогава и храната сега! Дядо ни, от друга страна, ни караше да вършим какви ли не специфични задачи, като да съберем сеното накуп, да доведем коня, да подкарваме овцете, да не дразним коня, да не му се висим на врата, да не скачаме върху купите сено и определено да не се гоним в пипера. Всички тези „непосилни” задачи каляваха в нас природни инстинкти, с които да отбягваме пътя на коня, замаха на вилата и силата на мотиката. Този човек, който можеше да ни спаси от всичко, бе героят за нас и спасителят от дребни насекоми, пълзящи твари и големи пръчки.

Времето

Абсолютно сигурно е, че времето, в което се случваха тези приказни неща, бе времето, в което се развиваха технологиите, но още в зората им. Тогава москвичът бе легендарната кола, Електронът – цветното чудо на телевизията, а кибритът – искрата за бели. Ако използваме модерни приложения и видим тяхното минало отражение, то фейсбук би бил заобикалящите ни приятели, инстаграм 36-те пози на лентата на фотоапарата, а скайп дългите вечерни разговори. Вместо да забием нос в някой компютър, таблет, смартфон или друго технологично чудо, ние забивахме нос в паважа с колелото, краката ни бяха целите в рани, а главите ни по-здрави от стогодишен орех. И въпреки всичко бяхме щастливи, че можем да поритаме на някоя нива, че можем да се гоним из цялото село и че с едно колело правиш street view на цялата околност. Вероятно бяхме щастливци, че животът течеше реално, а не дигитално и всъщност точно времето предразполагаше за този тип действия.

Сигурен съм, че всеки се връща често към тези дни и оценява от дистанцията на времето какво е имал тогава. Дали сме го оценявали или не, в случая няма значение. Важното е, че сега можем да седнем и да поразгледаме запазените спомени от онова време, в което дестинацията се казваше „на село”, баба и дядо бяха водещите фигури, а животът беше изпълнен с… живот!

Посвещавам статията на бабите и дядовците ми. Почивайте в мир и ви благодаря за прекрасното детство!

Припомни си и защо трябва да слушаш баба си.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.