JAMESON ПРЕДСТАВЯ ПЕТТЕ ЛЮБИМИ ФИЛМА НА ТЕО ЧЕПИЛОВ

Нашето момче Тео поназнайва това-онова за филмите, а ние по традиция разпитваме правилните хора

Златимир Араклиев

Познаваш Тео като сценарист и един от създателите на част от успешните български сериали – „Стъклен дом“, „Под прикритие“, „Домашен арест“. Познаваш го и като човека, който написа ей тая статия, която всички прочетоха. Неотдавна Тео Чепилов направи режисьорски дебют с антиутопичната късометражка с Китодар Тодоров, Малин Кръстев и Кирил Христов – SUNLESS. Филмът (пък и Тео) прелетяха океана и на емблематичната дата 10 ноември прави щатска прeмиера в Deva Vu Bar в Ню Йорк. По този пък и по други поводи разпитваме Тео като един от най-адекватните хора на тема филми, които познаваме.

EMPIRE STRIKES BACK (1980)
ИМПЕРИЯТА ОТВРЪЩА НА УДАРА

„Междузвездни войни”, както им казваха навремето, епизод „Империята”, е първият филм, който съм гледал на кино – бях на 4. Ооо, май издадох колко съм дърт всъщност. Така де, спомням си, че нашите се разправяха по целия път и в самия салон дали филмът е подходящ за „детето”. Баща ми държеше на тезата, че това е фантастика, приказка, няма какво толкова да ми навреди на психиката. Беше прав, освен че ме запали по филмите завинаги: още като видях как надписите в началото се скриват в екрана, аз бях „уау”, а когато изплува първият космически кораб, застинах с отворена уста и останах така до края на филма, повече не можах да проговоря. После естествено първата сцена беше как Люк Скайуокър си язди тайнтайна в снеговете на Хот и изведнъж от нищото изскача огромна уампа, която с един удар на лапата си просва животното в локва кръв. Майка ми се наведе през главата ми и победоносно заключи: „Казах ти!” Толкова бяхме обсебени от космическата сага като малки, че си играехме на STAR WARS пред блока. Честно, купувахме си кадастрон от книжарницата, за да си сглобим имперски униформи, някой свиваше бяла риза от майка си за Хан Соло, бутилка от веро за бластер и точилка с цветна хартия за светлинен меч, после сплитахме косата на единственото момиче стил Принцеса Лея. Аз винаги играех Чубака, не знам защо.
Виж трейлъра тук.

GOODFELLAS (1990)
ДОБРИ МОМЧЕТА

Открих Скорсезе с леко закъснение – всъщност бях гледал вече „Шофьор на такси” и „Разяреният бик” като малък по разни фестивали с баща ми, но нямах представа, че всички тези филми са на един и същи човек. С приятели гледахме „Казино” на кино някъде през 90-те, толкова счупени, че първата експлозия ме накара да подскоча от седалката, което пък толкова ни разсмя, че изпуснахме следващите десет минути от филма. После единият пич каза: „Знаете ли какво ще е яко сега? Да гледаме „Добри момчета”, и естествено се заредихме пред телевизора и това беше моментът на прозрението. Честно казано, за мен Goodfellas е съвършеният филм – гледал съм го 60–70 пъти, загубих им отдавна бройката, но всеки път виждам някой нов детайл. Освен че има най-якия войс овър на всички времена, вътре е и една от най-великите сцени в историята на киното – как Джо Пеши изведнъж обръща атмосферата на смешки и закачки в смъртна заплаха, като се взира хладнокръвно в Рей Лиота, ръка на пистолета, с думите: How the fuck am I funny, what the fuck is so funny about me? Гениално е как сцената е снимана на общи и всъщност виждаш какво се случва с реакции от останалите хора на масата, а не толкова през очите на самите персонажи. Не ги правят вече така…
Виж трейлъра тук.

BIG LEBOWSKI (1998)
ГОЛЕМИЯТ ЛЕБОВСКИ

Не знам защо, но за мен това е най-смешният филм във вселената. Сигурно е лесно да се асоциирам с мързеливите Ел Ей слакъри, които се моткат по цял ден и играят боулинг, пък и имам приятел, който се държи едно към едно като Уолтър Собчак. Преди много години една видеотека фалира и си купих „Лебовски” на видеокасета, като гледането му в изключително нетрезво състояние се превърна в ритуала на квартирата ни. После спрях да пия и го гледах трезвен, като изведнъж за първи път разбрах как всъщност работи схемата с отвличането на Бъни. Не съм само аз, сюжетът е доста объркан, но пък за щастие можеш да възприемаш филма на първо ниво, като повтаряш до вдебиляване лафчетата вътре, особено най-любимата на всички сцена – Джон Туртуро в ролята на педофила Хесус Кинтана, който качва спортните заяждания на ново ниво с лафа: I'll take it away from you, stick it up your ass and pull the fucking trigger till it goes "click", това се връщаше по няколко пъти и се имитираше в хор от цялата стая. Накрая от всичкото това превъртане касетата се похаби тотално и вече се налагаше да прекарваме няколко минути в тракинг, преди да започне новата прожекция. За щастие влязохме в дигиталната ера, което аз отпразнувах, като си свалих аудиото на целия филм на mp3, за да си го слушам като приказка в колата.
Виж трейлъра тук.

FIGHT CLUB (1999)
БОЕН КЛУБ

Никога вече няма да се появи филм като Fight Club, защото просто никой шеф на студио няма вече да остави мултимилионен проект плюс творческа свобода в ръцете на който и да е режисьор – може да се каже, че Финчър доста успешно изгори моста след себе си, като снима например самолетна катастрофа, пълна със CGI, ей така, за драматичен ефект. Все пак колкото и да обожаваме филма сега, през 1999 той беше финансова катастрофа с огромни загуби и едва когато го издадоха на DVD, започна да генерира приходи. След няколко години във видеотеките се оказа, че средният фен на Fight Club го е гледал 22 пъти (?!?), което лесно го класира на върха на всички възможни класации. Естествено междувременно Финчър трябваше да мине през студийния ад и му се наложи занапред да снима доста по-обрано. За мен едно от най-великите неща във Fight Club е, че напълно в духа на антикомерсиализма, докато повечето филми включват продуктово позициониране, което представя брандовете в положителна светлина, тук всички компании са платили, за да бъдат подложени на гавра – Едуард Нортън и Брад Пит взривяват макове, блъскат битъли с бухалки и хранят гълъби, за да покрият с курешки беемвета. Нещо, което даже ако предложиш на шега в съвременния свят, ще предизвика лавина от имейли толкова огромна, че ще затрупа проекта.
Виж трейлъра тук.

BIRDMAN OR (THE UNEXPECTED VIRTUE OF IGNORANCE) (2014)

Да, малко е рано да сложа филм, който съм гледал преди 10 дни в този списък, но смятам да гледам Birdman на Иняриту отново и отново, както правя с повечето му филми. Никога няма да забравя как случайно попаднах на Amores Perros през нощта по немските канали в началото на 00-те и въпреки че знам само няколко думи на езика на Гьоте, при това грешно, го гледах хипнотизиран до края. Без съмнение един от най-потискащите филми на всички времена, заедно с „21 грама“ и филмите на Ларс фон Триер. Мисля, че след Biutiful, който представи един от най-красивите градове на света Барселона като преддверието на ада, явно на всички, включително на самия Иняриту, им писна от целия този сдух, затова Birdman е почти комедия, да черна, самоиронична и сюрреална, но все пак комедия. Е, като филм на Иняриту пак предизвиква сълзи, но този път от смях. Аз имах късмета да го гледам по време на премиерния му уикенд в зала, пълна с манхатънски киселяци, където разцъквания като това как Наоми Уотс се пита на глас: Why don't I have any self-respect?, за да получи отговор: You're an actress, honey, предизвикваха едноминутен смях. Освен това Майкъл Кийтън може би изигра ролята на живота си, доста успешно пародирайки самия себе си – нищо чудно на 63 да спечели „Оскар” от първа номинация, шансовете са доста големи.
Виж трейлъра тук.

Виж кои са петте любими филма на Мария Силвестър.