Литературен петък: Има ли място за мечтателите?

Или как да се понесеш на крилете на себе си

  • 30.03.2018
  • от Александра А.

Младият френски писател Оливие Бурдо написва „В очакване на Боджангълс“ само за седем седмици. Изглежда непосилно, фанатично, обсебващо и почти невъзможно. Краткият срок за създаването на произведението говори за спешност, нужда, желание и неконтролируем литературен порив. И какво се ражда от цялото това бързане? Поредният графоман или малко блестящо бижу на модерната френска литература? В началото изглежда, че историята се чете с подвеждащата лекота на небрежните романи, но всъщност още преди да бъде заподозряна дълбочината на сюжета, настъпват болки, тъги, любови и танци, от които няма откъсване.

Разказвачът е малко момче, което използва своя простичък и наивен език, за да опише възхищението си към най-красивото нещо, което познава. Любовта между своите родители. А те, тези вечно и неуморно влюбени души,  ни учат на това, че преди да сме хора, танцьори, певци, родители… ние сме създания, родени за любов. Отглеждат цветя в душите си и създават от сина си млад мъж, който един ден ще е прекалено добър за грубия и глупав свят, в който живеем.

Отнасяше се към мен не като към възрастен, нито като към дете, а като към герой на роман.

Родителите, децата, взаимоотношенията и семейството в този роман не са ординерни и дори бегло не напомнят на реалните връзки. Поезията, завъртането на плочата и тишината в обичта са рамката на тези трима странни, луди и влюбени баща, майка и дете.

Повествованието се лута несигурно между видимата реалност и далечната фикция. Думите на детето се редуват със записките от дневника на бащата. Така историята добива пълнота. “В очакване на Боджангълс” е роман за хора с въображение. Всеки ред е посветен на онези цветни души, които успяват да виждат този странен свят по своя начин. Същите тези цветни души имат умението тихо да се сгушат в своята музика и в своето кино. Знаят как да се скрият зад завесата на спектакъла си и там да се потопят в шампанско, джаз и дълбочина. Създават паралелни вселени по улиците и тротоарите, танцуват с шапките си и се взират дълго в есенните листа. Носят се на крилете на себе си. А днес това е много трудно. Да се носиш на крилете на себе си.

Така в рамките на един коктейл и на един танц една луда жена с шапка с крила ме накара да се влюбя до полуда в нея, приканвайки ме да споделя безумието ѝ.

Споделеното безумие е всичко. Лекотата на романа натежава от смущенията в ума.
Кога неординерността се превръща в клинична лудост? И как дълбоко боли от това… В момент на прекалена различност идва нишката на сивата смърт. Колкото е реална, толкова и метафора. Въпрос на тълкуване. Ти ще решиш как да погледнеш към края. Всички ще се озовем там. Днес или утре... или по-натам. По-страшното е да разберем има ли място за безумците? И ако не, къде да ги пратим? Нима те нямат право на своите паралелни и алтернативни вселени? Или просто всички живеем в един свят, в който безспирните танци и лудата любов се нуждаят от бяла риза и четири стени…

“В очакване на Боджангълс” е смелост и реверанс към поезията в ежедневието. Роман за откриването на себеподобните и за вкопчването в красотата на умовете. Изтънченост, деликатност, тишина и нежно погалване по рамото…

Майката: Впрочем, питам се, как другите живеят без вас?

Синът: Един въпрос непрекъснато ме мъчеше: как другите деца успяват да живеят без моите родители?

Седмица по-рано четохме...