Формата на сърцето

Една по-различна точка за филмът, който обра Оскарите тази година

  • 10.03.2018
  • от Александра А.

Или пък... знам ли? Да ви разкажа ли за нея? За принцесата, лишена от глас... за приказката, разказваща за любов и загуба. И за чудовището… което се опита да унищожи всичко.

  

“Формата на водата” на Гийермо дел Торо е филм, чиято концепция сънувах. Разбира се, моята сънувана идея нямаше много общо с тази на лудия и гениален мексикански режисьор. Всеки ден с един колега се питахме “Гледа ли го? Гледа ли го?”...така и не го изгледах, но го сънувах. Някакви столове и маси потъваха под водата... неизказаните мисли в подсъзнанието ни също бяха там.

И приемаха формата на водата. Формата на всичкото и нищото.

В последните месеци ме наляга желанието да бъда асоциална и да не се докосвам до телевизор, реалности, новини, случвания и каквото и да е друго. Прелитам над околните хора, нося се над колите и рейсовете и нямам общо с нищо. Все пак тайно с едното ухо продължих да се ослушвам за Формата. Питах хората с нескрито любопитство. “Не е лош, но не е нищо особено.” Много страшна оценка. “Нищо особено” е най-страшното. По-добре да е кошмарно, отколкото да “става”. Добре. Разбрах. След прословутата нощ на „Оскарите“ Сали Хоукинс и Дел Торо се усмихваха от всички социални мрежи и колкото и да правех опит да изляза от всичко, все пак... нали…

Заклещих се една вечер в себе си. У дома. Между “трябва да спя” и “не мога да спя”. Реших, че е време. Запуших носа си и скочих във водата. Без да знам дали е плитко с предстоящ удар или е толкова дълбоко, че никога няма да мога да изляза. Не знаех, не знаех.

Дел Торо изгражда до съвършенство вселена, епоха, свят. Във време, в което денонощно се сблъскваме с омраза, обиди, убийства, насилие, нелюбови, той бавно вдига тежката завеса и пред нас изважда красотата и изяществото на кипящата вода, съвършенството на свареното яйце, ръждясалия чар на грамофона, меланхолията в тежките клепачи на тъгата, блясъка на старите киносалони, лекотата в женската походка, вълшебството на ежедневните рутинни действия. Бавното забърсване на обувките сутрин. Дългото взиране през прозореца на рейса.

Тежкият джаз от грамофона. Сутрешната вана.

Сали Хоукинс (в ролята на съвършеното човешко създание Илайза), Дъг Джоунс, Майкъл Шанън, Ричард Дженкинс, Майкъл Шулбарг и Октавия Спенсър говорят на зрителя с безапелационно и мощно актьорско присъствие. Сали Хоукинс е именно тази малка и нежна жена, сякаш почти фея, която се разтапя като бучка захар в удоволствията на делника, които вече споменахме. Макар и чистачка в лаборатория. Макар и няма и безмълвна. Макар и сама и безлюбовна.

В едно от помещенията на лабораторията, дълбоко под водата строго е охранявано странно създание. Лошо е. Не защото наистина е лошо, а защото не го познаваме като индивид и трябва да го убием. Така действаме ние, хората. А то е високо, огромно, слузесто, некрасиво, шумно, грубо, опасно. Това е създанието, от което всички бягат. Това е създанието, с което крехката няма чистачка дели вареното си яйце. Създанието, на което пуска грамофон, пред което танцува, което гледа продължително в странните водни очи. Създанието, което Сали обиква…

Нелогично, странно и досадно би прозвучало като сюжет. Не е ново и изненадващо. Не е невиждано и шокиращо. Обаче огромността на режисьора го прави съвършено и органично. Забравяме, че едно от най-важните качества на киното е това да успее да накара зрителя да повярва. Без значение дали видяното е лишено от логика или не.

В свят, пълен с изроди от всички континенти, един човешки човек (малката и скромна чистачка на лабораторията) решава да спаси създанието от сигурна смърт. Защото нечовешките хора - истинските чудовища, се забавляват с насилие над непознатото. Вечна ли е темата за вечната любов? Няма значение. Филмът красиво, с нежност и смисъл говори за изгубената емпатия. Именно несъвършенствата са онези, които би трябвало да ни накарат да прегърнем отсрещния индивид. “Да... не си точно съвсем съвършен... списъкът ти с проблеми е огромен... но ако не беше такъв, нямаше да си ти.” Нали това беше идеята на всичко? Или в нашия фастфууд живот всичко сме забравили, всичко?

Без да издавам сюжет, кулминация, финал, ще кажа, че това е божествено естетически направен филм за истинността на непреходната любов и безграничната човечност. 

Съдиращ гласни струни, пускащ бримки в сърцето, пълнещ очите с красиво.

Когато мисля за нея... за Илайза, в ума ми изниква само една поема, прошепната от някой влюбен преди стотици години… 

Не мога формата ти да определя

навсякъде си ти около мен. 

Присъствието ти изпълва очите ми

със своята любов…

смирява сърцето ми,

защото си навсякъде. 

И след края на филма... ставаш, плачеш, ръкопляскаш, разтваряш се в съвършенството на музиката и красотата и не знаеш как ще продължиш с живота си оттук нататък...

Не пропускай да гледаш и "Аз, Тоня".