Три ябълки, бяло сладко и вечност на вкус

Когато в ума ти звучи джаз, а през прозореца лъха меланхолия, време е за тези книги...

  • 28.12.2016
  • от Юлия Петкова

Чували сте за „синестезия”, нали, за супата на сетивата. То е като да стоиш пред картина на Ван Гог и да усещаш дъх на бадеми. Да слушаш джаз и да те полазва синя неделна меланхолия. Най-истинските синестети са влюбени в книгите. Само те си знаят как боли от думи. Как нагарчат някои страници. Колко объркани са истинските им чувства… Следващите заглавия са много различни, но ги свързва тъкмо това прозрение. Че хубавата книга е дар за всички сетива.

„Вечност” на Алис Ферне

Защото е не просто кинематографичен роман, а елегантна и възхитителна ода за любовта, семейството и жената майка. Режисьорът Тран Ан Хунг, известен с екранизацията на „Норвежка гора”, се изкушава да превърне думите в кино поезия. И не само че успява. Филмът „Вечност" с Одри Тоту, Мелани Лоран и Беренис Бежо е упойваща симбиоза на образи и музика, тържество на формата, която придава плът и кръв на тишината.

„Като гореща вода за шоколад” на Лаура Ескивел

Защото готвенето е обред на сливане с Вселената, а дълбокият смисъл на храненето има връзка с жаждата ни за вечност. Авторката чевръсто си служи с похватите на магическия реализъм, за да превърне контакта на Тита с храната в нещо чувствено и често взривоопасно. От тази смайваща амалгама потича разсъждение за смисъла на живота, за човешката природа и преходната връзка между тялото и духа, за важността на личното сетивно-органично усещане и преживяване, за любовта и омразата, предаността и ревността.

 „Бяло сладко” на Димитър Шумналиев

Защото е плътна, щедра на посоки, метафори и аромати книга - същински еликсир за въображението. И показва как, запленени от философията на Учителя, не един и двама известни водачи напускат собствените си теософски убежища и се приближават към Светлината. Към идеята за активното добро. Едно запомнете, никога не смесвайте дим с ванилия. Ще произлезе нещо като несподелена любов...

„Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи” на Салман Рушди

Защото тук ненадминатият майстор на иносказанието влиза в ролята на Шехерезада. Това не е роман, а многоуханнаприказка, един сочен, пиперлив, опияняващ и дяволски забавен текст. От страниците извират джинове, философи, които спорят от отвъдното, привидно обикновени земни хора, които блуждаят над земята. Ще забележите и, хм, как подкупността и порокът избиват в издайнически обрив по кожата на виновниците! В края на краищата всичко е относително – абсолютната вяра на един е приказка за друг.

„Черно и сребърно” на Паоло Джордано

Защото, докато четеш, сякаш усещаш някаква лепкава течност като струя катран как се разпространява по лимфната ти система и я запушва. Изглежда, животът се нуждае и от скептици, от поборници на черното. А сребърното е остров на надеждата, защото на какво друго може да са символ сребърните нишки в бялата коса на госпожа А.? Може ли черното, разбирай философският поглед към живота, да съжителства със сребърното, разбирай неудържимата жизнена енергия? И какъв е цветът на несбъднатата любов?

„Убежище в Париж” на Корин Ганц

Защото бълбукащата супа е отличен саундтрак към зимното утро. Да не говорим за неустоимите кроасани с масло и за аромата на прясно приятелство. Историите на Лола, Алтея и Ани се преплитат толкова непринудено и енергично, че няма как да не се отъждествите с тях. И все пак истинската обсесия в тази книга е храната. Самата авторка признава, че е използвала романа, за да представи любимите си рецепти за ястия (като петел с вино, разбира се).

„Три ябълки паднаха от небето” на Нарине Абгарян

Защото изпива първо окото, после душата. Авторката е арменка, а героят й е оцеляващият човек. Жителите на селцето Маран, сгушено в сърцето на нищото, превъзмогват серия от катаклизми, но никога не губят надежда. Крепи ги не само приказната им вяра, крепят ги благородството и честността. Колкото до ябълките – първата еза онзи, който е видял, втората за онзи, който е разказал, третата за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто...

„Завихряне” на Вера Петрова

Защото е дивен въртоп отфрагменти, стихове, импресии, откровения и звуци.Простотата не е план за изпълнение, а състояние, начин на възприемане на действителността. Простотата означава да цениш „тривиалните” неща, без които всичко друго не струва. Да оцениш какво e да се събуждаш до някого, да приготвиш закуска, да запалиш огън, да получиш усмивка, да прочетеш приказка... „Завихряне” е книга за висшата мъдрост на лекото сърце.

Не знам дали синестезията се предава генетично, но знам, че никой не може да ни отнеме рецепторите за доброто. А книги като изброените са територия на вярата в него. Безшумни глашатаи, кръстосващи всемирния океан на надеждата. Да, доброто е по-скоро тихо и фино на допир, не крещи, не раздава присъди. И никога, ама никога не се нуждае от причина да бъде. Хубаво го е написал Рушди: „Както онова, което ненавиждаме, ни смалява и разрушава, така онова, което обичаме, ни създава отново”.

Виж топ книгите според Amazon.