Филм за едно бездомно момче и „нормалност“ с твърде висока цена

Със запалените си кино сърчица чакахме с нетърпение новите предложения за сезона и се изненадахме доста приятно с 12-те пълнометражни и 6-те късометражни филма, които представи конкурсната програма на 34-ия Фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ във Варна през септември. Сред по-коментираните заглавия бяха естествено „Слава“ – вторият филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, „Безбог” – пълнометражният дебют на Ралица Петрова, „Маймуна” на Димитър Коцев – Шошо, „18” на Атанас Христосков и др. Сред всички тях някак си по-незабележимо, но доста убедително се промъкна и дебютният филм на Григор Лефтеров „Христо”.

„Христо“ всъщност разказва за бездомно момче, което прави всичко възможно да получи нормален живот. Проектът е копродукция между България и Италия и е по сценарий на Григор Лефтеров, режисьори са отново Григор Лефтеров и Тодор Мацанов, оператор е Ненад Бороевич, а в самата лента може да се порадваме на Димитър Николов, Димитър Крумов, Юлиан Вергов, Стефан Мавродиев, Димитър Рачков, Любомир Нейков и любимия ни Павел Поппандов, когото, признаваме си, не сме виждали отдавна на екран и доста ни беше залипсвал. „Христо“ взе Наградата за пълнометражен дебют на фестивала, а ние мислим, че заслужаваше поне още малко. Заслужаваше го, защото „Христо“ е най-малко „филмов“ от всички гореизброени заглавия.

Историята, която ни разказват Григор Лефтеров и Тодор Мацанов, е сурова, необработена, жива, жестока, тъжна, почти ритуално възхваляваща нормалния живот, който тук се явява една вечна химера.

Димитър Николов е умопомрачаващ в образа на бездомника Христо. Момче, израснало на улицата, което няма къде да отиде, нито къде да избяга. Христо не познава нищо друго освен глада, студа и улицата. Историята проследява неговите спорадични опити да има нормален живот, малко работа, малко храна, малко светлина, но уви това вкопчване на образа в живота всъщност е филм за бавната смърт на надеждата. Филм за реалността на бездомниците у нас – гладен филм, който те хваща за гърлото и бавно, но сигурно се давиш. Той засяда като буца от реалност и ни показва хората без право на равен старт, хората вън от системата, вън от обществото.

Играта на Димитър Николов като Христо е помитаща. Христо е фанатичен към единствените късчета живот, които му се подават – работата и храната. Той се вкопчва във всяка работа, която успее да хване, върши всичко безкомпромисно, с ярост, с педантична прецизност. Христо почти педантично слага и своята трапеза – лъжица отдясно, консерва в средата, прилежно и математически подредени на одърпана кърпа. Всеки жест или действие, които му напомнят за живота – нормалния живот, са превърнати в свещенодействие. Същото е и с подреждането на единствените му важни притежания – пропускът за работа, подпрян близо до възглавницата, за да е първото, което ще види, когато се събуди, и електронната аларма, за да се събуди навреме и да отиде на работа.

В ритуал и поредица от ритуали за оцеляване преминава цялото ежедневие на героя, но всъщност целият му образ е събран в очите. Очи, вече далеч от човешките.

Бездомни очи на гладно тяло и на душа, пълна с ярост, душа, далеч от човешката. Душа, станала бездомна, а от това по-страшно няма.

Проектът на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов „Христо“ е филм за не-живота, намиращ се близо, но извън живота, който всички познаваме. Филм за шамарите, които, въпреки че си паднал, продължават да ти се нанасят – методично, жестоко, постоянно, гладно и настървено. Филм за кучетата и хората от крайните квартали и за едно момче, което се опитва да се изправи, само че дъното е прекалено криво,а душата вече изнемогва. Филм за гледане, за да разбереш далеч от топлото си легло и здравословната си закуска кой всъщност е Христо? Момче в спектъра на безизходицата, момче, на което така му се живее. Поне нормално, поне за малко.

Още един български филм, който очакваме с нетърпение