ЗНАМ КАКВО ПРОПУСНА МИНАЛОТО ЛЯТО

За българските бестселъри с респект

  • 08.08.2016
  • от Юлия Петкова

Няма грешка. Не една и две български книги имат качествата да изтласкат световни бестселъри от челните места в родните класации. На мига се сещам за романи като „Възвишение”, „Калуня-Каля” и „Физика на тъгата”, да речем, които обраха много суперлативи както от страна на критиците, така и от широката публика. Освен че се прероди в драматургичен текст и се качи на театрална сцена (благодарение на Иван Добчев и Александър Секулов), „Възвишение” скоро ще оживее и на големия екран.

Една от най-продаваните книги миналото лято продължава да се харчи със завиден успех. Познахте, става дума за „Гръцко кафе”, а феновете на авторката отсега се обзалагат, че вторият й роман ще постигне още по-зашеметяващи резултати. Ще поживеем, ще видим. Пък и какво по-сладко от това да се конкурираш сам със себе си.

Ако сте пропуснали някоя от споменатите книги, наваксвайте бързо, защото ви чакат нови заглавия, които не им отстъпват по увлекателност и литературни достойнства:

„БЯЛО СЛАДКО”НА ДИМИТЪР ШУМНАЛИЕВ

Не знам дали всяко живо същество се моли и дали смиреният човек издава благоухание, но „Бяло сладко” е най-сетивният и всепоглъщащ български роман, който ми е попадал напоследък. Настрана от щедро документираното учение на Дънов и мистификацията около връзката му със стенографката Ру, авторът разгръща необятно платно от символи и метафори – вълшебни и неочаквани. Ослепително красиви и живи.

Защо пък внучката на Ванилия да не бъде Бяло сладко? Така шептяла в смъртния си час. Чирозите миришат на пушек и копър. Бялото сладко – на затоплена захар. Ето, отивам си, прошепнала разказвачката на миналото ми, никога не смесвайте дим с ванилия. Ще стане нещо като несподелена любов...

„Бяло сладко” е същински еликсир за въображението. И показва как, запленени от философията на Учителя, не един и двама известни водачи напускат собствените си теософски убежища и се приближават към Светлината. Към идеята за активното Добро. Защото... човек не трябва да се бори със злото. А на злото да противопоставя Добро.

„САМОДИВА” НА КРАСИ ЗУРКОВА

Някога хората вярвали, че от песента на самодивите по-хубава песен няма, и от танца на самодивите няма по-красив. „Самодива” е чародеен роман, но това не се дължи само на заглавието му.

Девойката Тея Славин е даровита пианистка, приета да учи в Принстън. Малко преди да отпътува за Америка, тя научава, че е имала сестра на име Елза, която 15 години по-рано също е потеглила за Америка. Там Елза намира смъртта си при доста смущаващи обстоятелства. Покрусена от трагичния развой и с развинтено любопитство, Тея се впуска в дебрите на миналото, запознава се с братята Рис и Джейк и се сблъсква с един свят на митове и загадки, свръхестествени усещания и копнежи.

Не е за вярване, че дебютен роман на български автор видя бял свят през такова солидно и уважавано издателство като Harper Collins.„Самодива” (англоезичното заглавие е Wildalone) е елегантен реверанс към българския фолклор и старогръцките предания и определено заслужава внимание.

„ЕДНА И СЪЩА РЕКА” НА ЗДРАВКА ЕВТИМОВА

In idem flumen bis non descendimus. (Никога не влизаме два пъти в една и съща река.) С тази мисъл на Сенека, перифраза на емблематичното Хераклитово съждение panta rhei, започва книгата, с която Здравка Евтимова спечели Националнатa литературна награда „13 века България“ за 2016 година.

Тя е автор на самобитни романи и сборници с разкази, преведени на над 30 езика. Произведенията й обсебват с автентичната си поетика, с митичната атмосфера, която просмуква грубата реалност и сякаш я посипва със сребро, с покъртителните образи на „обикновени” хора и маргинали. Думите на Здравка „могат да ви ухапят, ако са се строили в зъл ред, но могат и да ви пеят за пролет и прочее, докато спите”. Прочетете ли „Една и съща река”, ще ви се прииска да влезете и втори, и трети път в нея, и всеки път вибрацията ще е някак по-друга, само имената на трите сестри ще си остават същите.

„ЕДНА И СЪЩА НОЩ” НА ХРИСТО КАРАСТОЯНОВ

„Една и съща нощ” излезе още през 2014-а, но не пречи да я споменем, за да не пропуснете едно от най-значимите литературни събития у нас напоследък. За мен това е най-безапелационната творба на Христо Карастоянов, още повече че разсейва мъглата около неуловимата, неординерна личност на Гео Милев.

Над цяла София тежали тежки облаци и веднъж Мила си помислила, че това не са облаци: помислила си, че това са душите на изчезналите през оная пролет хора, събрани на мълчаливо бдение там някъде горе – на прага между земята и небето...

Както „Бяло сладко” не е роман за Дънов, така и „Една и съща нощ” не е роман за Гео Милев. Вярно, авторът се фокусира върху последните години от живота на поета, но смъртта на приятелите Шейтанов и Милев е далеч от епилога на историята. Най-въздействащите страници рисуват портрета на Мила Гео Милева. Елегичният тон е умело разреден с остроумия и ударни цитати. А ако се питате защо авторът е предпочел формата роман дневник, значи не сте чували Гео Милев да казва, че „изкуството е  бягство от живота”.

Вече сте прочели тези романи? Тогава разгърнете „Кротките” на Ангел Игов или историческата мистерия „Печатарят” на Силвия Томова – още две силни български заглавия от последната година. На по-чувствителните препоръчвам последната книга на Людмил Тодоров – „С череша се задави косът”. И не само заради изящната корица.

А сега - Фредерик Бегбеде, дами и господа!