Позволявам ти да направиш с мен това, което пролетта прави с черешите

За после да не мислим

  • 29.03.2019
  • от Пам Велидис

Между завесите за първи път от месеци тихо пристъпват слънчеви лъчи, които безсрамно се разполагат върху лицето ми. Ставам и докато си правя кафе, улавям как погледът ми блуждае върху черния екран на телефона ми, оставен на плота.

Искам да ми се обадиш рано. Даже точно сега, защото е почивен ден и навън е топло, да ми кажеш, че искаш да прекараме най-дългия следобед, познат на човечеството, заедно,

за да ходим в посока на слънцето.   

Не знам дали зимата е сезонът за гушкане, или просто тогава намираме по-логична причина, за да ни стопли някой от студовете навън, но пролетта прави нещо специално с хората.

Няма наистина нищо по-сладко от първите срещи с нов човек, когато го опознаваш, и от първите слънчеви и топли дни след зимния сезон. А когато двете неща се съчетаят, се получава така, че дори една птичка пролет прави. Стига крилете ѝ да пърхат в сърцето ти.

Екранът е черен, а кафето е готово. Двете са в перфектен тон.

Малък рояк от чучулиги летят вътре в мен и ме правят едно такова пролетно момиче, а движението на крилата им отеква до всеки крайчец на тялото ми. Птичките ми буйстват под цветното фишу и ленената пола. Цялата облечена в цветя и в очакване някой да докосне с връхчето на пръстите си листенцата, които съм разтворила, за да поема цялото слънце, на което е способен.

Добре, може да не се обаждаш, но да ми драснеш едно от онези съобщения, от които им се повръща на циничните, а на мен ми се подкосяват... листата. Мога ли да те цитирам?

Мога даже да си те представям.

„Никакъв мрак да не остане в теб, момиче, да загубиш представа за времето, за себе си, за всички останали сезони и как те ще те променят. Защото дълбоко вътре в теб всяка пролет растат череши с всичките си ярки цветове и свежи аромати. Ти си няколко реда поезия, която чака правилния човек да я прочете, и най-накрая навън е достатъчно светло, за да заблестят думите, които хвърчат като искрици от блясъка в очите ти, и палавите кичури, флиртуващи с вятъра.“

Пиши ми, защото през цялото време докато те чета, си мечтая за момента, в който ти позволявам да направиш с тялото ми това, което пролетта прави с черешите. По Неруда и после ще преминем през еротичните сцени от книгите на други наши автори.

Пролетта разлиства хората като страници на книга. Един поглед е нужен, за да прочетеш всеки. На втория вече се влюбваш и искаш да ги прелистиш докрай.

Всичко е толкова лесно и леко, стига да намериш някой, който силно да хване ръката ти и да те води в посока на слънцето, да го гоните с часове, за да не спира да се отразява в нюансите на косата ти, а ако имаш повече късмет, да оцвети няколко твои лунички около лукавите ти трапчинки.

Затворила съм очи с глупава усмивка, когато телефонът издава правилния звук. Съобщение. Не съм го отворила, но знам, че това си ти.

„Ще сложиш ли полата си с черешите?“

Ще я сложа, за да я свалиш. Готова съм да бъда муза, усещам как венчелистчетата ми искат някой да усети консистенцията им, цялата нектар от пролетни слова, симфония от чувства, книга прелистена и обожавана, чак до отравяне и алергичност.

Позволи ми да се усмихвам за теб сега и да направя с тялото ти това, което пролетта прави с черешите. Позволи ми да препрочитам разговорите ни, когато лятото прогаря чувствата ни. Позволи ми всъщност много неща, които не си очаквал, а за после да не мислим. Позволявай ми всичко, което аз ти позволявам, и малко повече от това.

И на вратата се звъни.. Не съм отворила, но знам, че си ти, и цялата съм кафе, череши и поезия, а птичките в мен отлитат на юг, където ще намерят ръцете ти.

Ерих Фром и изкуството да обичаш

Голям, по-голям, най-сам

За останалите тайни на града последвай Instagram профила ни и спечели колекция класни български вина