Свикнах да те има

Между нас отдавна няма интрига, но навикът да те обичам ми стига

  • 07.11.2018
  • от Даниела Кръстанова

Казват, че любовта е необяснима еуфория, тръпка, непрестанни изненади, пеперуди в корема, бясна страст и хиляди малки лудости. Нашата никога не беше.

Казват, че хората се срещат и коленете им омекват, сърцата бият лудо и още след първата среща понякога знаят, че искат да прекарат с другия целия си живот. Виждала съм двойки, които заживяват заедно на втората седмица, после татуират имената си, женят се след три месеца или имат дете година след първата им среща. При нас нямаше нищо такова.

Обаче вече те познавам по-добре от всеки друг. На нашето му се казва – да си знаете кътните зъби.

Знам на какво ще се разсмееш, че не понасяш копър, историите ти, дето не са за разказване, каква е била баба ти, която толкова си обичал, защо те е страх от дълбокото, знам колко от ниско си започнал в студентските години и повече от всеки друг вярвам колко високо ще стигнеш.

Отдавна я няма интригата. Често ти довършвам изреченията, защото краят им не ме изненадва никога. Не че не ме изненадваш, но понякога и това мога да предвидя. Защото знам кога си уморен, кога развълнуван, кога имаш почивен ден или бонус към заплатата, кога няма да ставаш рано на другия ден и точно къде винаги си искал да отидем на Коледа. Не знам дали някога съм те обичала по правилния начин и не знам кой ще каже дали те обичам, но знам, че без теб вече не мога да дишам, както се казва.

Понякога някой влиза в живота ти бавно, през задния вход, не разбива ключалката, а леко се промъква като аромата на сутрешно кафе в хола ти, после малко по малко в сърцето ти, показва ти колко е непохватен в кухнята и чак след това влиза в спалнята. Всичко става толкова естествено, че накрая се чудиш как не си го направил още в началото.

Тази любов не я пише по книгите, хората не реват на нея, като я дават по филмите, и не е като онази, която сме си представяли като деца, обаче е не по-малко истинска, да не кажа повече.

Някак свикваш с някого, без да го искаш. Опознаваш го малко по малко и всичко, което виждаш, ти харесва все повече и повече. Не е онзи, след когото ще се обърнеш на улицата, който ще дойде самоуверено в бара да те сваля и ще си тръгнеш с него същата вечер, но е онзи, който не просто те изслушва, а чува какво му казваш.

Който те вижда без грим, маска и претенции да си нещо повече от това, което всъщност си. И чак тогава се влюбва.

Винаги съм мислела, че обратното на любовта е навикът. Или двете не е добре да бъдат в едно изречение. Понякога обаче е точно навик в най-хубавия му смисъл. Когато си свикнал да мислиш за човека до теб колкото за себе си. И ти е празно, ако го няма. Когато не те дразни, че четвъртък винаги е ден за кино, че за закуска ти прави само яйца, че в неделя задължително пие бира с момчетата, че никога не забелязва новата ти прическа и не помни кога имате годишнина.

Обаче си свикал да е първият човек, на когото звъниш, ако имаш проблем. Или трябва да поговориш с някого, който ще ти каже това, което мисли, а не каквото искаш да чуеш. Но винаги знае от какво имаш нужда. Когато знаеш какво следва, но не си помисляш да си отидеш и да търсиш нещо различно при друг. Че ще станете едно от онези предвидими скучни и леко шантави семейства. И се надяваш просто да следва това, което очакваш, нищо повече и по-бляскаво. Защото имаш достатъчно.

Ако ще бягаш от себе си, бягай бързо