"Невидимите" лица на обезлюденото българско село

Говорим си с един от основателите на проекта "Невидимите" за това какво не вижда градския човек в днешно време.

  • 07.02.2018
  • от Цветана Кулинска
  • снимки: Николай Николов/ blindspot.bg

В широкоспектърния и пъстроцветен кръг от индивиди, които съм срещала, за радост съществува и ниша от хора, които водят всекидневните си битки в името на обществото, захващат смислени каузи и работят с неуморен дух за тях. Те са вдъхновителите, будителите, енергията.

Често не са хората, които са най-обсъждани във фейсбук, но пък са пример, че ценности още има;

че има и хора, които не само искат всичко и мрънкат за всичко, а дават на другите и се борят за едно по-добро общество. За такива хора трябва да четем повече - с каузи. Те са тези, които заслужават гласност и подкрепа.

Сравнително скоро попаднах на проекта с името „Невидимите“. Погледът ми бе привлечен от кадри на опустели села и възрастни хора, които са част от лицето на България. Надявам се, читателю,  не живееш с мисълта, че „Раковска“, жълтите павета и модерните клубчета, проблемите с градския транспорт и мръсния въздух в София са в центъра на вселената.

И точно заради това хора като Евгений Димитров придават смисъл на изхабеното от вайръл теми всекидневие в социалните мрежи и обръщат погледа ни леко встрани от целия шум.

На следните редове те потапяме в тишината на изоставеното българско село и неговите лица с няколко въпроса към Евгений Димитров и кадри от Николай Николов, съавтор на проекта "Невидимите".

Представи се с няколко думи, с какво си се занимавал досега?

Казвам се Евгений Димитров, на 26 години и до този момент съм се занимавал предимно с образование, работейки като учител. В свободното си време странствам по планини и музицирам.

А „Невидимите“ какво представлява?

По-общо казано, проектът „Невидимите“ е начин да обединя страстта си към пътувания, привързаността си към българското село и желанието да общувам с различни хора. По-конкретно: обикаляме опустяващи български села, в които често живеят по-малко от 10 жители и разказваме чрез снимки, текст, видео историите и живота на хората там.

Как ти дойде идеята за него? Какво те провокира?

Един следобед стоях затворен в офиса, където работех тогава, и ми попадна статия за „пътуващ магазин“ – бус, който обикаля опустяващи села без магазин и снабдява хората с всичко необходимо.

Хареса ми това, че „пътуващите продавачи“ имат и много други функции – на приятели, на лекари, на първа помощ, ако се наложи.

Така ми дойде идеята и аз да започна да пътувам по селата с някаква определена цел.

Кое е „невидимо“ за градския човек?

 „Невидимото“ са всички онези „малки“ неща, които радват, затрудняват, натъжават хората по тези места и които не се забелязват от градския човек, не се осъзнават като фактор. В материала за село Понор Мария Ангелова разказва как баба Тодорка се снабдява с вода от кладенец, което през зимата със сигурност е  проблем. Провокиращите въпроси в текста насочват читателите за нещо „невидимо“ за тях – липсата на вода и до какво води това в ежедневието ни. От друга страна материалът за село Добравица, създаден с безценната помощ на Нина Ружина, показва как трима непознати посетители – нашият екип – успяват до такава степен да зарадват домакините си, че след няколко минути в къщата вече свири гайда – дядо Горан се възползва от възможността да покаже майсторството си. Колко от градските хора посрещат днес неочаквани и непознати гости по този начин, все едно цял живот сме се познавали. Ето тези неща са „невидими“ или вероятно забравени.

Кои села сте посетили досега?

 Досега сме посетили 14 села, като за някои от тях сме събрали повече от една история. Предимно селата са в Софийска област, по-близо до София, като това постепенно се променя – последните няколко материала са за села съответно от Пернишка и Кюстендилска област. Силно се надявам с времето да имаме възможност да стигаме все по-далеч и да оставаме за повече време при нашите герои.

Сподели нещо, което ти е направило силно впечатление по време на някое от пътуванията.

Към края на ноември имах възможност да комбинирам лично пътуване с посещение на село Вихрен – високо в Пирин планина. Според данните, с които разполагах предварително, в селото живее един човек. Намерихме го. Това е Борис, който живее в кирпичена къща заедно с жена си, шурея си, много котки и едно куче. Цялата им история, която се разкри пред мен и моята спътничка, беше наистина силно разтърсваща и ми беше много трудно да се абстрахирам, да направя снимки, да пресъздам всичко в думи, така че емоцията да се запази. Впечатляващото беше, че на фона на цялата трагедия, за която може да прочетете в историята на „Невидимите“, тези хора бяха все пак щастливи и благодарни. Смятам, че се получи хубав материал.

Като впериш поглед напред, какво виждаш?

Виждам хора, които поради една или друга причина, по един или друг начин посещават селата, за които разказваме (и много други) и използват потенциала им – за творчество, за работа, за почивка, за туризъм, за общуване. От тези места може да се научи много и съм сигурен, че не само аз мисля така.

Кое е следващото място, което планувате да посетите и защо?

Все още не съм набелязал конкретна дестинация за следващото ни пътуване, макар че моментът да го направя наближава.

Със сигурност с оглед на зимния сезон планираме пътуванията си, съобразявайки се с климатичните условия, пътя дотам и проходимостта на автомобила..

Мислиш ли, че има шанс градските хора да се преориентират в по-голям мащаб след време към тези села? Какво би ги мотивирало?

От време на време се наблюдават подобни случаи, които противоречат на общата тенденция. Смятам, че има все повече хора, които се замислят за това, как живеят – какъв въздух дишат, каква храна консумират, на какъв стрес са изложени и така нататък. Редом с това работният пазар се изменя и вече има много възможности за работа от разстояние, с помощта на компютър и интернет. Въпреки това, за да се преориентират повече хора в по-голям мащаб, със сигурност е необходимо и усилие от страна на държавата, поне по отношение на инфраструктурата. Така че не мога да дам еднозначен отговор тук.

На кое място (географско) би искал да бъдеш точно в този момент?

Хубав въпрос. Някъде в Родопите, на тихо и труднодостъпно място.


При баба Камена и дядо Горан от село Добравица. Снимка:Николай Николов / nevidimite.eu


При баба Камена и дядо Горан от село Добравица. Снимка:Николай Николов / nevidimite.eu


При Баба Тодорка от село Понор. Снимка: Николай Николов / nevidimite.eu


При Баба Тодорка от село Понор. Снимка: Николай Николов / nevidimite.eu


При Иван Пощальона от село Долна Василица. Снимка: Николай Николов / nevidimite.eu


При Иван Пощальона от село Долна Василица. Снимка: Николай Николов / nevidimite.eu


При Борето от село Повалиръж. Снимка: Николай Николов / nevidimite.eu


При Борето от село Повалиръж. Снимка: Николай Николов / nevidimite.eu


При Страхо от село Повалиръж. Снимка: Николай Николов / nevidimite.eu


При Страхо от село Повалиръж. Снимка: Николай Николов / nevidimite.eu


При Милуш от село Добравица. Снимка: Николай Николов / nevidimite.eu


При Милуш от село Добравица. Снимка: Николай Николов / nevidimite.eu

Ето и едно интервю с Радослав Мирчев.