За изгубения свят на баладите и блуса

И няколко парчета, които ни карат да се питаме “Кога престанахме да танцуваме 1:1?”

В един кротък следобед, в едно кокетно кафене топлият глас на Луис Армстронг се разля от тонколоната и ме изстреля право в галактиката на носталгията по тийнейджърските години.

Не, не съм на 75. Всъщност по “мое време” (в девети клас) някой просто избираше Behind Blue Eyes на Limp Bizkit от дългия списък на Winamp-a, гасеше лампата в хола и танцувахме по двойки.

Независимо кога си роден обаче, няма как да не си припомниш сладките моменти, в които си танцувал “блус”, щом чуеш Луис да пее, че се чувства, сякаш е в рая, когато танцува буза о буза със своята мадама, а Ела Фицджералд добави, че цялата тая работа й връзва езика на фльонга.

“Блус” в най-широкия смисъл на думата, разбира се. Много музикални пуритани са се опитвали да залепят точните етикети върху красивите мелодии, но блусът си остава онова непокорно чувство, което долавяме по-добре с телата си, отколкото по слух.

Под звездите или в задимен клуб, на сватба или на домашен купон наелектризиращите акорди на рок баладите от 80-те и 90-те са събрали доста срамежливи кандидат-двойки през годините.

Някои дори събраха Рос и Рейчъл от “Приятели”.

Други просто подпомогнаха появата на следващите поколения неловки младежи, които продължиха да се влюбват на дансинга.

Уж  нищо и никакъв тромав танц, а усещаш, че се случва нещо специално. Хем ти се иска бавната песен да свърши, хем си знаеш, че дълго време ще превърташ този момент в спомените си, усмихвайки се като идиот.

И така години наред… До последната сватба, на която присъствах. Тя беше прекрасна, но когато пуснаха блус, хората под 30 опразниха дансинга.
Сега повечето шофьори сменят станцията, ако зазвучи нещо една идея по-романтично от Borgore. Дори и Графа спря да записва балади. Лана дел Рей е от малкото изпълнители, които държат романтичния фронт през 2017.

Днес живеем на бързи обороти. Засилваме темпото все повече и повече. А може би е време да приглушим светлините и отново да си пуснем бавна музика.

Лесно е да избягваш погледа на човека до теб, като му пишеш съобщения по вайбър, но е някак по-приятно да го правиш, докато нежно дишаш във врата му.

Защото изгубеното изкуство да танцуваме един с друг кара сърцата ни да туптят както нищо друго на тоя свят. Без значение дали фонът е от Франк Синатра или от Теди Кацарова.

Да потанцуваш можеш и под звуците на новия клип на Radiohead.