Живот на 1500 м надморска височина

Любовта към планината е любов завинаги

  • 19.08.2017
  • от Екатерина-Мария Папазова

Напоследък много се изписа за морето, разгледаха го от всички възможни страни – Варна, Бургас, Градина, Влас. Обичайният заподозрян за главен герой във всяка лятна история може да се пригоди на всеки според вкуса.

Седмица на абсолютен айляк, мента със спрайт, диви събития по къмпингите и модерни хипстърски местенца (хем модерни, хем хипстърски, да). Лукс, лъскави дискотеки и шумни компании по Слънчака.

Други пък забиха в съвсем друга насока в духа на  размислите и страстите, над които ги навежда Голямата локва. Четвърти изляха стабилно количество хейт по адрес на любимата лятна дестинация и я замърсиха повече от англичанин, който за първи път опитва ракия на някой роден плаж. Много поети, хейтъри и уикенд алкохолици е създало морето. Надявам се всеки от тях да е намерил това, което е търсил, дори и то да е било под някоя маса, защото аз обичам морето.

Сега съм доста далеч от него, а и както през всеки август то се радва на достатъчно внимание, затова смятам да му поизневеря, въпреки че пак му отдавам заслуженото. И все пак мозъкът ми диша най-добре на някое по-високо и по-студено място, по възможност максимална температура 27 градуса.

Последните нечовешки горещи дни в равнината ме изгониха от града. Хиляда-плюс-метра по-високо от обикновено. Място, по-вдъхновяващо от морето със своята пасторалност. Синьо-зелената муза, която мени цвета си в зависимост от мястото, от което я гледаш. Парфюм с преобладаващ аромат на мащерка и нотка на горски манатарки дави моя ум. Роса по тревата и мъгла, която залепва по бузите ми. Жълт кантарион няколко метра по-надолу по отсрещната ливада. Дива коприва, която ревностно пази дивите ягоди, пари босите ми крака, но въпреки това не ме отказва от брането. Още със слизането от колата съжалявам, че не съм си сложила чорапи до коленете, плетена жилетка или с две думи - нещо различно от джапанки и гривна с охлювчета на глезена. Десет градуса надолу е разликата в полза на Родопите.

Скърцаща стълба, стая, облицована с тухли, и мирис на камина, горяла миналата вечер. Ранното ставане тук е забранено, слънцето изгрява по-късно, а планината се вижда накъдето и да се обърнеш. Сутринта започва с избутване на огромен юрган, който в сравнение с чаршафа, с който спя долу (в града) тежи като олово,  наместване на засуканата по тялото пижама и котешко протягане. Ако е било по-хладно предния ден, студеният нос е задължителен. Мирис на палачинки и домашно малиново сладко. Бисквити и кафе от единствения магазин в околността. Разговори с любимите хора до обяд. Споделяне на книги, мисли и идеи. Всеки се отдава на свое собствено безвремие.

А времето тук е спряло и сякаш никога не бърза да изтече. Натрупаната нужда от него се освобождава още в първите три дни тук.

Чувстваш се отпочинал, зареден с енергията на природата, а мускулната треска от последния 6-километров поход е сладката болка в краката, която аз лично никога не бих отказала. Имаш възможност да се посветиш на всичко, което си мислел да направиш просто за себе си, и въпреки това никога не можеш да се наситиш на тези места.

Следобедите са цели дни, посветени на това, което обичаш. Гледам как конете пасат и чувам чановете на близките стада. 2017 година все още не се е случила тук, а и не липсва особено много на бегълците от нейната суета. Ние се чувстваме и добре едно столетие назад, макар и продължило само седмица или две. Понякога и ден е достатъчен.

Чарът на миналото е навсякъде. Външна тоалетна, скърцащ под, бродирани ковьори по стените, стари семейни портрети, окачени над вратите на стаите, ръждясала подкова и стара гилза от патрон до камината. Кучешки лай от съседския двор, смях и миризма на домашна баница от кухнята.

Малките часове на нощта и посещение на външната тоалетна са твоят билет за звездно шоу на първия ред. Няма ги светлините на града, които да убиват сиянията на звездите, няма ги фаровете на колите, които да откъсват погледа ти от някое желание под формата на комета. Чаша джин с тоник, чужд суичър няколко размера по-голям от твоя и друг ентусиаст звездоброец - и вече два часа са изтекли. Ако не те е болял вратът на следващия ден след подобно преживяване, няма как да го разбереш. По това време често си давам сметка за необикновеността на най-примитивните на пръв поглед неща. Как ние сме малки, а не ни е нужно много, за да се почувстваме безгранични. И също откъде идва думата природа. От мястото, от което си произлязъл, от земята. Защото, когато си при рода, си се чувстваш най-цял.

Прочети как се е обичало едно време. И не е било лошо...никак даже.