Нощен влак до Варна

Пътувай до себе си

  • 26.07.2017
  • от Кати Папазова

Вървя към пловдивската жп гара. Една шумна компания отива да отваря близкия нощен клуб. Къмпингарската ми раница тежи повече от махмурлука, който ще имат на следващата сутрин. Неотчетливо съобщение на системата на БДЖ. Половин час закъснение. Хвърлени фасове. Няколко дядовци псуват. Първите глътки въздух от новия ден ме карат да мисля за кофеин. Отварям термоса и след кратка борба с капачката се заливам с горещата течност, която не само ме разбужда, а официално става първият гаф за пътуването. Лепнеща блуза. Очертано тяло. Зачервяване от горещата течност. Мирис на кафе. Смях и снимка, запечатала момента. Следва кофти химическа тоалетна.

Нощен влак до Варна. Девет часа равномерни, отчетливи звуци, подобни на сърце, които по принцип чувам от открития последен етаж на къщата ми. Болки в гърба. Музика от слушалки. Музика и в нечии гърди. Смях в съседното купе. Някой притичва. Тряска се врата. Размазани следи от отпечатъци по прозорците. Поне две дузини гарички и гари. Нощен влак до Варна. Морето ни вика от всяка вмирисана седалка, а пясъкът още е по пода от предните пътници. 
В такива моменти осъзнаваш, че ти самият си пътник всеки ден. Докато останалите спят, ти пътуваш в мислите си. Във всички места, които са по-далече от морето.

Петминутна екзистенциална криза, след която не си същият. Къде отиваш?

Ще има ли море там или просто поредното шумно място? С какви хора би искал да споделиш точно тези девет часа? Да си разделите болките в гърба. Някой да ти отстъпи половината си седалка, като те прегърне, за да можеш да поспиш. Нощният влак до Варна е перфектната метафора за всичко. Когато достигнеш крайната дестинация, е светло. Добре че ме разбутаха, за да видя най-малките късчета море. А Варна е суетна. Крие се в лека мъгла. Нищо общо със софийския смог или пловдивската мараня. Мирише на море, а вятърът от прозореца на коридора размята дрехите ми. С удоволствие излизам отвън с някой зависим от никотина и гледам как влизаме в града. Тогава усещаш духа на морет навсякъде около себе си, а накрая на пътуването ти самият си Варна с чайките, студените сутрини и изпитите литри бира в Морската градина.

Такива мисли блуждаят, докато гледам през железния прозорец, а димът от цигарата му трайно се настанява в косата ми. Нямам нужда да ям. Душата ми вече е пълна.

Можеш да проспиш пътуването си. Можеш да го споделиш, напишеш или пък прахосаш, като плюеш родните железници. Да, дори и първа класа лъха на лек соц с червените пердета и черни следи по захабените седалки. Да, докато стигнеш, имаш чувството, че си прекарал там целия си живот. Кондукторът минава на всеки половин час и закрива проклетата флуоресцентна лампа, която през цялото пътуване ми боде очите, и затова започвам мъничко да я обичам и дори й съчувствам за гадната работа.

Пътуване до края на света би било по-кратко. Не достатъчно дълго, за да заобичаш влаковете, но и достатъчно дълго, за да се влюбиш.

Защото в колоритните неща човек се влюбва лесно. Картината на нощния влак е точно такава. Всякакви хора, всякакви истории и различни крайни точки. Купето е едно мини общество от познати или непознати, които гласно или не са сключили споразумение за мирно съжителство по пътя. Пиянски компании, пътуване по работа, семейства без стаж, но с ревливи деца, чийто рев до края на пътуването така е шлифовал нервите ти, че след това ти е все тая за всичко, пенсионери, които пътуват с намаление, но винаги се оплакват, че парите им не стигат, и всякакви други типажи. Малък свят в композиция от няколко вагона. Някои такива пътувания завършват с приятелства. Хора, които те подтикват да говориш за себе си и за мечтите си. Напевното свистене и свирене са предразполагащи. Всички тайни се загубват в шума и дори и казани, те си остават неразкрити. Най-важното накрая е да откриеш себе си. Неперфектен, леко скърцащ в някои моменти, но все още способен да открие красота в номадския дух на влака.

Поне веднъж в живота си трябва да пътуваш сам.