Созопол - тази наша вечна любов

Созопол винаги е там, когато ти трябва

  • 23.07.2017
  • от Цвети Златева

Първият ми спомен от Созопол е как се разхождаме с нашите по главната улица, която свързва стария с новия град. Аз балансирам с две огромни кордели на главата и нося в ръка новите си лачени обувки, за които бях сигурна, че първо трябва да бъдат разгазени най-малкото от баща ми. Отнякъде мирише на царевица, ходя по бордюра, за да се разминавам с хората, боса съм и изморена. На косъм съм да започна да мрънкам. Този баир не са го измислили добре. Слънцето почти се е скрило зад сградите и въздухът се размества в приятен полъх.

В следващия миг настъпвам незагаснал фас и всичко придобива нов смисъл. Завинаги. В онзи далечен момент на болка градът остави своя пръв отпечатък у мен,а моя светлост се озова върху раменете на баща си.

Всяка година се връщам в Созопол и извървявам същия път, за да свържа старото с новото.

Не отивам там „на море“. По-скоро се прибирам у дома. Това е усещането. Домът е там, където някой те чака.

А Созопол винаги е там, когато ти трябва. Търся разпилените парчета от детството ми из улиците. Още щом отбия от главния път и минавам покрай Русалка, нещо затиска гърлото ми и напира да излезе през очите. Всеки път. Влизам в града, а усмивката ми излиза върху лицето и го разсича от едното до другото ухо.

Малко са ходили в Созопол извън сезона и там им е грешката.

Повечето виждат в града плажовете, но не и синьото на водата, баровете, но не и дърветата, под които пият кафето си, разкопките, но не знаят историята, не ги и интересува. Созопол е истински жив, когато артериите му не са претъпкани с хора и имаш удоволствието да държиш нечия ръка, без да се налага да я изпускаш, докато ходиш в индианска нишка из уличките.

А когато вали… Ах, когато вали! Аромат на дъжд, примесен с лепкави смокини… и една неволна тишина, в която се разлива само равномерното дишане на морето. Седя на терасата в квартирата при леля Гинче на „Морски скали“ и усещам всяка капка, нарушила спокойствието на водата под мен. Чувам как се слива с повърхността и попива в солената вода. В далечината няма хоризонт. Очите ти са тъмни, по-дълбоки от преди.

Вали.

Мълчим.

Смокини.

Созопол.

Няма нищо по-хубаво…

Днес ходя по същия онзи баир, но с гуменки и настъпвам фасовете направо със сърцето си, за да останат спомените там. Завинаги.

Нежелан ефект на порастването е, че предпочитаме белезите ни да са отвътре – видими само за нас, докато не намерим човека, който ще гледа през тях. Човекът, в чиито очи ще потънеш.

Един различен прочит на Пловдив...