Пура Вида, или Плажният дневник на едно IT в Коста Рика vol.3

Как се трогва едно закоравяло от писане на код сърце

  • 30.11.-0001
  • от Едно IT от плажа

Chapter one >>>

Chapter two >>>

След игуаненото воскресение на Спас през костариканско лето 2017-о трябваше да създадем нов режим в нашата скромна изнесена IT Dynamo комуна. Живко имаше строга забрана да се доближава на по-малко от 2 метра до Спас, все едно малката твар беше жертва на домашно насилие, което доведе до нова порция емоции в нашето иначе толкова спокойно и хипарско работно ежедневие.

-          Не може да го държим повече при нас, то си е диво животинче, спокойно може да си го пуснем на свобода. Дори не знаем с какво да го храним!

-          Ще го пускаме да пасе на двора и после ще си го прибираме!

-          Ами ако изгризе кабелите, ти ли ще се обадиш на шефа после?!

-          А като си тръгнем, какво ще го правиш, ще си го завиеш за вкъщи ли?!

Колегите се надвикваха един през друг, а Спас наблюдаваше екшъна с „празен поглед“, както пееше Белослава в една от малкото си песни без лодки, море и пеперуди. Докато групата се пенявеше, взех Спас, сложих го в коша на АТВ-то и отпрашихме към плажа. Скоро щеше да се стъмни, а залезите тук бяха едно от малкото неща, с които все още не можех да свикна.

Някакви цветове, неоткриваеми по пантон, се разливаха като карамел над водата и дори моето закоравяло от писане на код сърце не можеше да остане спокойно при тази гледка.

Паркирахме се до малка група австралийски сърфисти, които подреждаха дърва за плажно парти. (Да, тук партитата протичат на плажа, с огън, бири и красиви рошави момичета, което всеки път ме връща към едно безвъзвратно отминало време, когато бях на 16 и ходехме на плаж на Каваци). Защо не го правехме вече? Защо трябваше да дойда на другия край на света, за да опитам нещо ново като карането на сърф? Бях тотален провал и на всички беше ясно, че от мене сърфист няма да излезе, но беше нещо различно – нещо, което ме караше да се смея истерично всеки път, когато цопвах от дъската и носът ми се пълнеше с вода.

Защо само тука можех да стоя с часове и да се наслаждавам на пясъка между пръстите на краката, докато чакам да дойде времето за кол с клиента?

Можех да си измисля 1000 причини, заради които не взимах лаптопа, съпругата и децата и не отпрашвахме на морето за по месец, но истината беше, че нищо не ме спираше. Просто не го правех.

Свалих Спас от коша, който беше моето +1 за плажното парти и отидохме при нарастващата групичка младежи. Както може да се досетите, на абсолютно никого не му правеше впечатление, че леко порозовял от слънцето мъж пристига с игуана под мишница. Взех си една бира, две пластмасови чаши – едната за мен, другата за Спас, и седнахме на пясъка до огъня.

-          Знаеш ли кое ще е първото нещо, което ще направя, като си тръгна след няколко дни?

Не знаеш ли? Добре, ще ти кажа. Ще се прибера и веднага ще си пусна отпуска. Ако милият ми шеф не ме уволни, ще взема жена си, която ме търпи толкова години, двете си деца и ще заминем някъде. Защото, да ти кажа, Спасе, вие, костариканците, грешите за Pura Vida-та.

Тя не е радостта от простите неща в живота, а споделената радост от простите и не чак толкова простите неща в живота. Щото ти, като седнеш да играеш WOW, не сядаш да играеш сам, нали?

За секунда ми се стори, че Спас кимна, но не мога да бъда категоричен.

Няколко дни по-късно ние си тръгнахме. Докато чакахме таксито, което трябваше да ни закара до летището, пуснахме Спас на пясъка пред къщата и той затърча към джунглата под бурните викове на Живко: „Run, Спасе, run!“. Запазих нашето малко рандеву в тайна от колегите и трябва да призная, че Спас щеше да ми липсва. Ако не беше нашата малка бирена авантюра, която не приключи само с един Heineken, естествено, сега нямаше да бързам обратно към София, нетърпелив да дойде месец юни, за да заведа жена си на плажа, да запаля огън за нея и да й разказвам за огнените залези на Коста Рика, заровил краката си в пясъка на Каваци.

Защото PuraVida-та беше в онези залези и нейната рошава коса отпреди 15 години.

Текстът е част от PuraVidaкампанията на Dynamo software, която реши да тества издръжливостта на своите служители, като ги изпрати на изнесен офис в плажна къща в Коста Рика. Експериментът е мъчен, тежък и труден, но някой трябва да свърши и тази работа.

Прочети Chapter two тук.