Хубавото на пътя е, че някой чака да се върнеш

Когато се научиш за събираш живота си в куфари, винаги има едно обаждане, способно да те накара да смениш посоката.

  • 23.04.2017
  • от Даниела Кръстанова

Налагало ми се е да събирам живота си в куфари. Оставяла съм любови, разочарования, щастия и ненадминати любовници. Сбогувала съм се с неизречени желания, с недовършени целувки и с красиви истории, които никога не трябваше да свършват.

Пътят ме е разделял от много хора, които обичах. Които ме обичаха. Разделял ме е от гледки и аромати, които не знаех, че обожавам, преди да ги загубя. През цялото време търсех. Нещо повече, някой по-добър и някъде, където ще съм по-щастлива. Понякога го намирах, но всеки километър, който ме отдалечаваше от това, което бях или което всъщност съм, ме учеше, че най-хубавото на дългия път е сигурната вяра, че някой те чака да се върнеш.

Когато свикнеш да събираш куфарите отново и отново, неусетно си даваш сметка, че има едно телефонно обаждане, способно да те накара да смениш посоката. Първия път, когато тръгваш, те е страх от неизвестното. После се вълнуваш в очакване на следващото предизвикателство. След това започваш да си вярваш, защото вече си се уверил, че можеш да оставиш всичко. И си го оставял неведнъж. Котката, най-любимия човек или просто най-хубавия секс в живота ти.

Когато си далеч от дома, оценяваш всичко по различен начин.

Баницата, мусаката на мама, глупавите диалектни думи на баба ти, които едва разбираше, необяснимо пълните и през седмицата заведения, гледката към Витоша, която беше спрял да забелязваш, четирите сезона, хорото или просто изразяването на истинските емоции. Дори дупките по пътища. Грешка – по познатите пътища. Колкото и да са красиви, перспективни, европейски или космополитни, все някога се уморяваме от магистрали, които не знаем къде ще ни отведат.

И досега не си го обяснявам, но когато си на майната си и чуеш българска реч, хората, които я произнасят, ти се струват като твои братя. Сякаш сте еднакви, съмишленици и дори съюзници в битка, която е най-трудна именно за вас и само вие го разбирате. Далеч от дома и най-неутралните думи на родния език ви сближават повече от милите такива, казани на нашата географска ширина. Зад граница няколко изречения с една и съща граматика те уеднаквяват с хората, от които тук има хиляди неразличими по улицата всеки ден. Същите, които те дразнят, задето те бутат в метрото и се туткат на опашката в общината. Които те питат – „с какво да помогна” още преди да си влязъл в магазина, и се налага да им обясняваш, че само гледаш.

Ако има обаче правилен начин някой да те попита с какво да помогне, да знаете, че той е на български.

Докато дърпам куфара с колелца по плочките на Терминал 2, винаги тежи. Не дрехите и останалите неща, сведени до най-необходимото. Тежи това, че все по-лесно хвърляш вещи и хора, които не можеш да вземеш със себе си. Питаш се докога ще можеш да го правиш. Дори да ги обичаш знаеш, че да прекараш големия си багаж на хиляди километри струва скъпо и ти излиза по-евтино да купиш нови от някоя разпродажба. Още по-скъпо е да пренесеш в новата си реалност тези, които просто не й принадлежат.

Обаче най-много тежат въпросите, които си задаваш, докато чакаш. На летището, на гарата или в леглото, опитвайки се да заспиш, смутен от новия въздух, часовата разлика или тревогата, че не си си на мястото. Питаш се струва ли си. И толкова ли ти беше зле там, откъдето си тръгна. Толкова ли не можа простиш. Толкова ли недостатъчно обичаше този, който посреща утрото, докато ти изпращаш поредния забързан ден. Толкова ли искаше да се докажеш пред самия себе си и пред околните и дали съседите от горния етаж, съучениците от гимназията и бившите колеги, на които натри носа и сега ти завиждат, имаха чак такова значение?

След всичко все пак обичам да си тръгвам. И че се научих нищо да не ме задържа така, че да не мога да го оставя. Че съм способна, ако се наложи, да събера цялото си минало и бъдеще в багаж до 23 килограма.

Обичам да си тръгвам, защото винаги знам, че има път назад.

Някой, който ме чака след всички безснежни зими и необичайно дъждовни за Българя лета. След бурите, щастливите изгреви и тъжните самотни залези. И шумните партита, след които всички се прибират по домовете. Защото моят дом в крайна сметка си е там. Под белия сняг през зимата, зелените поляни на Витоша и червените макове край влаковите релси, които водят към къщи.

Аз пък си мечтая за едно родопско село...Ти?