Пура Вида, или Плажният дневник на едно IT в Коста Рика

Pura Vida, Dolce Vita, или както е известно по нашите ширини - „бичене на айляк с привкус на к‘вот тако‘а“

  • 24.03.2017
  • от Едно IT от плажа

Chapter One:

Кацнахме. Ужасно дълъг полет, сигурно шефовете пак са решили да спестят и ни пуснаха с полет с прекачване. Споделям конспиративната си теория с колегата, който си сваля слушалките само за да ми каже, че директен полет от наш‘та мила татковина до това райско кътче а.к.а. Коста Рика просто няма. Кимам, ама на ум си викам да проверя после в приложението.

Топло е, ама много. Поглеждам си телефона и веднага чеквам дали тези неестествени температури ще се отразят на крехкото ми физическо състояние, но щом супер-хипер-ултра-healthcare гривната на ръката ми не дава сигнал, значи ще се живее. Pura Vida, т‘ва е положението. Малко трудно схванах какво имат предвид с този универсален поздрав (то се почна още от летището, та през такситата, та до настаняването.) Мисля си да питам някой от местните, ама им нямам доверие, ще си го google-на. Чета и със задоволство скролвам с потен пръст. (Казах ви, много е топло. Добре че си сложих нов протектор.) Изразът идва от някакъв филм, който не съм гледал, но това няма никакво значение, идва важната част –

Pura Vida е като италианското Dolce Vita, или като нашето си бичене на айляк.

Радостта от простите неща в живота и умението да им се наслаждаваме. Дааааа, това го можем и ние. WOW и студена бира = Pura Vida.

Сега вече разбирам.

Маратон с всички епизоди на Star Wars и Марго Роби в яко секси аутфита на Харли Куин, която носи бира = Pura Vida + Dolce Vita и душевна нирвана на квадрат.

Докато визуализирам Харли Куин, мобилният започва да вибрира толкова силно в джоба на ризата, че чак ми размества карето. Шефът пак пише. Живи ли сте? Стигнахте ли? Какво се случва? Отговарям: Живи сме, тука сме, Pura Vida.

Таксито вече наближава нашата къща (таксиметровият ми каза, че сме наблизо, ама аз съм си пуснал и навигацията за всеки случай, че му нямам много доверие.) Прибирам си телефона в раницата и се оглеждам. Движим се по тясна прашна улица, навсякъде е диво и зелено, ама не виждам вода все още. Чудя се дали има комари, мамка му, забравих да проверя. Поглеждам в задното огледало, за да питам тримата си колеги, сгушени като карирани сардини, и тогава го видях. Плажа.

Прашният път свърши, гледката се ширна като wallpaper и всички платки в мозъка ми изгоряха. Бяхме в рая.

Дядо Боже просто беше седнал и беше изкодил най-добрата си работа. Разтоварихме багажа, хвърлих саковете на земята, свалих си сандалите и стъпих на пясъка. Damn, Pura Vida, сега разбрах. Мърдах си пръстите между песъчинките и просто си циклех на гледката. Истерично хихикане и подвикване ме върна към реалността. Обърнах се, за да нахраня колегите и да им кажа, че ама въобще не е мой проблем, че не можем да платим таксито с безконтактна кредитна карта и тогава колегата закрещя:

-          Алоооууу, Мич Бюкенън от Стрелбище, идвай при нас, голяма беля стана!

И така Pura Vida трейлърчето ми заби и поех обратно към къщата, за да видя какво може да докара до такъв фалцет едно IT на плажа в Коста Рика.

Текстът е част от Pura Vida кампанията на Dynamo software, която реши да тества издръжливостта на своите служители, като ги изпрати на изнесен офис в плажна къща в Коста Рика. Експериментът е мъчен, тежък и труден, но някой трябва да свърши и тази работа. Следва продължение...

Ето ги и Филипините без филтър