Един без друг не променя, че сме един за друг

Единственото по-страшно от това да бъдем един без друг е да бъдем заедно

  • 20.03.2017
  • от Пам Велидис

Не се появявай там, където ще дойда, е молба, която рядко изричаш на глас. Погледът ти говори, а устните не се движат. След това ми изпращаш съобщение, скрито от света, какъв е бил цветът на чорапогащника ми, как си го гледал от някой тъмен ъгъл, докато отпиваш от чашата си с пресъхнало гърло, и защо все се засичаме.

Не трябвало да става така. Обаче градските улици изобщо не ни питат как трябва да  стават нещата, те просто стават. Сблъскваме се и си мълчим, а какофонията около нас утихва. Няколко минути, докато отново успеем да влезем в роля.

Играем го непознати докрай, избрали да бъдат един без друг, което не променя, че сме един за друг. Толкова един за друг, че чак не си пасваме, а това, което и двамата не понасяме, е да бъдем с някой, който прилича на нас самите.

Твърди характери, които се огъват само при мисълта да се комбинират със себеподобен.

Избираме най-тежкото, защото единственото по-страшно от това да бъдем един без друг е да бъдем заедно.

Така и не получаваш отговор на съобщението, а ако получиш такъв, е категоричен, че разговорът не трябва да продължава. Знам, че ме мразиш заради това и се заричаш никога повече една буква от теб да не получа, един поглед да не ми дадеш. Непоправима съм била и не съм се променяла.

Тези устни, които си докосвал с връхчето, се превърнали в студен и недостижим връх, който замразява всяка мотивация за близост и превръща дори сълзите в лед.

После ни се налага да сме любезни един с друг, което ни коства много. Чувстваме се глупаво, защото не само ти виждаш колко са ми хубави обувките, колко ми е ярък чорапогащникът,  не сме единствените в тези градски легенди, които жадуват един за друг. Давят се в неразбиращи чувства, които отричат и определено ще останат един без друг, дори да са един за друг.

Става ни тъпо, защото не сме специални.

Ние сме обикновени като всички, които не са успели да съхранят нещо красиво, което се е сблъскало с тях, и не са знаели как да реагират.

Шлифовахме се добре, за да продължим напред и да се гледаме, но да пазим културна дистанция. Всичко е някак наред, но в паралелните вселени на нашата същност, когато спомените ни тропат в главата и музиката се превръща във фон на миналото, си мислим какво би било... Вратите за хипотетични възможности в нашата памет се отварят и настъпва лудница.

Какво ще е, ако ме хванеш и изведеш навън под валящото небе, да ми се накрещиш каква глупачка съм и дали не може да върнем нещата назад. Да си поиграем на господари на времето и да затрием всичко, преди да се срещнем един друг и след като се срещнахме.

Майната им на всички по-истински любови, които ни прегръщат по-добре, обичат ни по-добре и вероятно ще изживеем живота си с тях по-добре.

И аз ще ти кажа колко си бил виновен, но фазата любовници не е била достатъчна за нас. Трябвало е да пробваме и че ще съжаляваме, но понеже сме един за друг винаги се отказваме да продължим, защото би било жестоко, ако пробваме и се окаже, че изобщо не сме един за друг ей така наистина. Повече истинско, отколкото сме очаквали.

Затова се разделяме, подминавайки се набързо след една искрица в погледа, и срещаме хиляди хора, които ще означават повече, докато са по-малко от това, което сме си означавали.

Градът ни складира прилежно тези срещи, а спомените ни от тях вярвам, че ще ни крепят някой ден, когато сме прекалено големи, прекалено отдалечени, за да се срещнем отново.

Тогава да знаеш, че ще те помня, и знам, че и ти ще помниш мен. Неосъществена и точно затова вечна. Една невъзможна, но точно заради това за теб любима.

Нали не искаш да си тъпия ъгъл в любовния триъгълник...