Аз след аз

Или кой за бога е този човек в огледалото

  • 21.12.2016
  • от Михаела Самарджиева

Огледалото е странно нещо. Още древните маи не са му имали много вяра, а след онази история със Снежанка нещата съвсем се прецакаха. Седим и се гледаме. То и аз. Аз и то. Аз и аз. Аз на 20, на 30 и малко след. И абсолютно всеки път, абсолютно след всяка декада или петилетка срещам човека отсреща с един и същ въпрос. Кой за бога си ти, копеле? Понякога съм и малко по-учтива, разбира се – „Извинете, госпожице, познаваме ли се?“ или просто „Лелееееееее, кажи честно?“. И колко е странно на 20 – огледалото е приятел, любовник, онзи готин пич с маслиновите очи, в който се разливаш, изчезваш, в който летиш. Нужен ти е всеки ден, ти си му нужна. Ти, по дяволите, си прекрасна. С устните – черешовите, с косата черната, с морето до колене, с пера на десния хълбок и мечти на левия.

Съвършена. Още не е трудно. Цъкате си с огледалото. Готино ви е. Партита, страхотни крака – твоите,

хубав коз, най-често негов. Сутрини с много розово, нощи по булевардите и пейките, по клубовете. До небето, докъдето ви е кеф. Е, така с огледалото. То е нечупливо, ти си ултра красива.

После идват онези пет. Двайсет и пет и почва да става тегаво. Един вид – закучва се. И седем – тенденциозно се закучва. И осем – хората умират. Знаеше ли? То знаело ли е? Губиш близки, приятели, губиш пламъка. Пак се гледате. То е по-криво, ти вече не толкова красива. Имаш шест бели косъма. Извинете, госпожице, познаваме ли се? Гледаш „Каръци“, огледалото и то гледа. Двамата не се гледате. В „Каръци“ Деян Донков казва на едно момиче „Здравей, обичам те. Как е твоето име?“. Поглеждаш огледалото – то не ти казва същото. Показва ти шестте бели косъма и малките бръчки под очите. Показва ти и водните нередности в същите тези очи. „Кога стана толкова трудно?“, питаш го. Мълчи. Коя е тази киселячка отсреща? Пак мълчи. Гледате се като непознати. Нищо секси вече няма в него. Тебе пък въобще те няма. Онова слънчево момиче някъде си е отишло. Взело е и черешовите устни, и черните коси, и дъха на лято, и перата. Неблагодарна работа.

Трийсет. Странно е. Чудиш се да го поглеждаш ли, да не го ли. Правиш си срещи с него все по-рядко. Правиш се на недостъпна. То пък грам не се прави. Виси си там. Тъпее, отразява. Хората обичат захаросани истории, убедила си се. Мажеш го с кафява захар, с малко мед, оглеждаш се. Нищо не се вижда. И със захаросаните истории е така –

от толкова сладко хората не виждат нищо и затова им се струва, че всичко е прекрасно. Ама то не се вижда бе, хора! На тях им е невидимо красиво.

Трийсет и две. Решаваш се, ще му се обадиш, то вече не остана за кога... Правите си среща в банята. То си е там де, само ти малко закъсняваш. Пристигаш нервна. Гледате се дъъъъъъъъъъългоооооооооооо. Ебаси, кога така стана? Пак си хубава. Различно, но пък кво. Мека си някак, светла, знаеш какво искаш, имаш си повечето неща – кола, семейство, мъж и много лампи. „Здрасти, аз съм…“ – успяваш да му кажеш. То ти се усмихва. По-лесно стана ли? Не, но по-щастливо – май да. Тридесет и седем. Преместила си огледалото в спалнята. По-близки сте си вече. Вървиш към него – моля те, не се напуквай, си мислиш, без всъщност да ти пука много. Боже – жена. Жена, но не на 33, както в онзи хубавия филм. По лицето и в зениците – жена. То те гледа, мъчи се да се усмихне. „И по-хубаво ще става“, опитва се да те надъха. „Когато спреш в мен да се оглеждаш“, ти повтаря. Има още много за живеене и ти си знаеш. То пък иска да си ходи и тогава чак разбираш. В началото и в края, като деца и малко преди да си отидем, вече не ни е нужно, защото и в началото, и в края сме знаели съвършено кои сме, без да има нужда да се оглеждаме. Някъде по средата сме объркали схемата. Някъде по средата сме проимали нуждата да се гледаме с тези непознатите отсреща в него. Че дете и баба да сте виждали да се оглеждат? Постоянно? Казваш му довиждане, на другите в него също.

„Аз след теб съм мъничко различна. По-смирена, по-тиха по-нецяла. Аз след аз съм някак. Ти не ме опустоши, аз успях да го направя. Аз след аз съм пълен ужас, но поне вече всичко ми е ясно. Благодаря.“ Пишеш му бележка, закачаш я на него и си тръгваш до следващата петилетка. Надяваш се по-кристално да ти се получи, надяваш се да можеш да се видиш и без него накрая. И да се познаеш.

Прочети какво искат жените от един мъж, независимо от отражението в огледалото.