НОН СТОП НА СТОП: ВЕЛИНА

Безценни съвети от първо лице за странстването с непознати и вдигнатия палец

  • 11.07.2016
  • от Плами Максимова

Гледаме навън – лято е, гледаме картата – цял един свят, гледаме пак навън и излизаме спонтанно, безцелно, но с поглед към голямото синьо. Втурваме се на един дъх към него и знаем, че вдигнатите палци, стремежът към приключение и няколкото съвета от дългогодишни стопаджии ще ни материализират бързо там. Споделяме и с теб техните безценни истории, в случай че имаш нужда от малко вдъхновение, за да поемеш нанякъде с раница на гръб.

Първа е Велина. Момиче на момента, на партито и на всеки фестивал, за който може да се сетиш. Една от ярките звезди в парти вселената, която бръмчи из галактиката главно на стоп.

Откъде дойде това с пътуването на стоп?
От любовта към живописния пейзаж на Църна Маца и тениска тена от Цариградско. Не си спомням оригиналния порив, но трябва да е бил авантюристично-финансов.

От колко време продължава?
Откакто родителското тяло реши, че ще съм прекалено рисков млад шофьор... което доведе до далеч по-безопасното странстване с непознати.

Сама или по двама?
Сама - голям успех да те качат, малък успех да слезеш. Две до три горски нимфи - пълен успех. (Нота бене: Независимо от общата бройка, максимално допустим е и 1 индивид от мъжки пол.)

Какво, не може да се стопира в България?
След като преминеш през ТИР, каруца и съмнително немеркантилно такси, единственото, което ми е липсвало, е стоп в града... засега нямам отзовал се автобус.

В какво се състои багажа ти, когато тръгваш на стоп?
Същият като по принцип – самар, палатка, шалте, хамак, нелепо голяма „капела“ и студена биричка. С две думи – маскимална тежест и обем за максимално съжаление. Единствената „стоп екстра“ – евентуално къси гащета и нещо непосредствено приготвено домашно за густо и умиление.

Пътувала ли си без посока?
Без дестинация – да, иначе посоката в БГ винаги е на изток. Само в Малта стопът беше наистина рандом, но там всички пътища водят към ръба на скалата.

Има ли определена тактика, която ти гарантира 100-процентова успеваемост?
Мислех, че две симпатяги с летен апарел, деликатен загар и зейнали усмивки носят 110%, нооо се оказа, че рано сутрин може да се намери жизнерадостен младеж, който да ви „подари“ среден пръст отминавайки бавно... С изключение на този объркващ спомен успеваемостта винаги е гарантирана, докато има търпение и провизии.

P.S.: Полезен съвет, усвоен в изкристализирането на стоп тактиките – непосредствена близост до храст е бонус, който превръща цялата покъщнина в самара в незабележим крайпътен детайл.

А има ли случай, в който никой да не ти е спирал и се е налагало да се прибереш?
Най-близкото до подобен сценарий беше „походът“ от гайдарско надсвирване – с. Гела, до юнашко напиване – къмпинг Градина. Двама натоварени като изтормозени камилки, току-що стоварени на 30 км от финалната права, малко след полунощ крачим смело по сумрачния четирилентов път в непосредствена близост до странно безизвестния Цигански залив...

В ситуация „толкова близо, а толкова далеч“ и опасността от скорострелно преминаващите фарове ти се струва като лъч на спасение от манната небесна – прохладният шумен бар на милостта на вълните.

Сякаш с нарастването на нетърпението „пътеводните светлини“ оредяваха пропорционално, докато съвсем не изчезнаха. И точно когато мисълта за спасителните провизии и „течните сувенири“ от Гела ни направи самоуверени да завършим най-кратката права героично пешком, срещу нас се понесе скромен, но напорист голф, който сякаш по призвание заби „Бързи и яростни“ обратен завой на сантиметри от вдигнатите палци и специално ни „достави“ на мекия пясък. Впоследствие се оказа, че този велик акт на съпричастност към скитника е бил провокиран от последния опит в стопа на шофьора, който е извървял пеша цели 67 км. Та явно и такива неуспехи са възможни, но вярвам, че кармата беше коригирана.

Да речем, къде е най-стратегическото място за стоп – за да излезеш от София и да стигнеш до морето?
След най-крайната удобна точка на градския транспорт – метростанция Цариградско шосе >> до всяка стабилна и прилична на височина зелена тревна маса. Както и в близост до бензиностанция за живителни „освежители“, ако случайно стопът се закучи.

Имаш ли си любими срещи, хора, които са ти станали наистина много близки за това кратко време?
Не мисля, „много близки за много кратко“ е доста точно определение за срещите на стоп.

По-скоро спонтанен мобилен сеанс, в който излизаш от балона на „твоето нормално“, ахваш, забавляваш се и като паднат завесите (или акумулаторът), започва новият импро театър.

Най-великата стоп история, за която се сещаш?
Чакаме си ние кротко с кодово име Лисита на някоя начална точка по магистрала Тракия и си визуализираме как се наслаждаваме след 2 - 3 часа на морския бриз. Изведнъж като полирана светкавица покрай нас профучава крайно ниско и ужасно ново кабрио, което поради самолетната скорост отразява бързите ни палци чак след 100 - 200 метра. Решихме, че Мохито преди 14 ч си заслужава риска (въпреки съмнителния костюмиран вид на бъдещите ни спътници, едва наскоро преполовили 20-те), и набързо се наместихме на напечените кожени седалки. С нарастването на цифрите на километража нарастваше и извратеното задоволство на нашите смущаващи спътници тип „млад меринджей“ да тероризират всички на пътя с клаксони и „юнашки викове” „да се разкарат от пътя ни”. Беше ни обяснено, че щом споделяме пътуването, трябва да споделим и неприличните жестове, за да усетят останалите „респекта на преимуществото”. Явно това забавление нямаше толкова траен ефект и шофьорът реши да разчупи обстановката с алтернативен хумор в стил „Вие, момичета, не ви ли е страх, че може да не стигнете морето, а до гората, в която решим да ви закараме?”. След всяка подобна фраза малкото купе на мощния спортен автомобил се изпълваше с необуздан интензивен смях сякаш на група петокласници, бягащи от час по физическо... Може би поради невръстната възраст на нашите иначе толкова респектиращи спътници ние бяхме спокойни да влезем в роля, споделяйки, че стопът може да бъде опасен за шофьорите точно толкова, колкото и за пътниците. И сякаш това беше фразата, която нашият герой чакаше, държейки с една ръка волана на движещото се с 220 км/ч кабрио, той с отработено движение извади между седалките своя верен, наподобяващ Смит и Уесън пистолет, явно драгоценно средство за защита на бизнеса. Думите „не знам това от какво може да ви предпази, но е напълно зареден” стояха толкова нелепо пред недоумяващите ни лица... естествено всичко беше последвано от нова порция смущаващ смях и любимото „гората е близо”. Колкото и бутафорно да беше прекараното време заедно, то ни позволи скорострелно да преполовим пътя си до Градина, където се озовахме с вдигнат палец пред автомобила на Камен Во и Тончо Токмакчиев, където историите бяха ценни и смехът беше истински, прекъсван само от груповите песни в отговор на гласовата навигация.

Какво със сигурност не трябва да правят стопаджиите?
Да искат да „играят на сигурно“. Само визуализацията, че вече пътуваш, го прави неизбежно.

Какво би посъветвала хората? Ей така, за живота… и за стопа.
Винаги има място за още един.