СТАРАТА ЛЮБОВ ВРАЖДА Я ХВАЩА

Пластични операции на душата

  • 05.05.2016
  • от Пам Велидис

Младите срещи с една стара любов са единственото, което си струва да помним, защото ръждата на спомените води до вражда с настоящето

Опитах да се върна назад към предишната ми версия, която бях на първата ми среща с най-любим човек. Отдавна си отиде моментът, когато се разхождахме заедно, капсулирани в собствена вселена, далеч от негативите в света, но добре помня това усещане. Всеки има или заслужава да е изживял любимата си първа среща със своя муза, мечта и свят, сътворени в едно човешко тяло.

Първата най-силна и невинна любов, която се вкопчва отровно в наивното ни сърце, постепенно остарява.

Не знам дали е само при мен, но старата ми любов хвана ръжда и още нещо...Наистина се отнасях със старание към моята остаряваща любов – мажех лицето й със специален крем против бръчки, направен от редовно връщане към всеки силен спомен. Преди сън всяка вечер в леглото ми върху тавана се рисуваха картините на най-красивите моменти.

След това нещата се промениха, защото тази стара любов нищо не ми даваше. Превърна се в закачалка, на която дрехите ми не искаха да стоят, ненужна чаша със счупена дръжка, нещо, към което поглеждам и сбръчквам лицето си, защото желанията ни се разминаваха, а под перфектния й грим прозираше фалш и илюзии.

Реших да се освободя и да насоча любовта към себе си с пътувания и проникване в света на нови хора, които ми носят не само наслада, но и спокойствие. Това превърна старата любов към някой друг във вечно актуалната любов към собствената хармония.

Самообичането не е недостатък, защото, когато си важен за самия теб, имаш ресурса да обикнеш всеки, който не хаби от енергията ти егоистично, без да ти подава ръка, и иска да го подкрепяш, въпреки че те кара да се чувстваш презиран.

Духът ни претърпява толкова пластични операции през нашето развитие, но е истински успех, когато не се превръща в пластмасов. Успяваш да го съхраниш, въпреки че понякога сам ровиш в раните му, а може би и това е част от успешното му съхранение.

Доста често искам да си спомня отблизо каква съм била някога – с какво по-добра и какво ми е липсвало. Рових се с часове да открия в стария ми телефон разменените съобщения, разговори, но знаеш ли, явно всичко има срок на годност. Не открих нищо и по-добре.

Тършуването в миналото поражда ненужен антагонизъм кого обичаш повече – стария или новия, който си, наред с любовите, които имаш. Силните хора предпочитат себе си днес, защото знаят, че вглеждането в бездната на провалената голяма любов ще ги отведе не под ръждивите вадички, стичащи се по идеализирания й образ, а към стара любов, която е хванала вражда.

Старата любов може да е враг, който да те отклони от пътя да обичаш настоящето си. Възможно е дори да те дърпа назад без хората, заради които си я изживял, изобщо да желаят това. Затова миналото трябва да е там, където му е мястото, и отдаването ни на настоящето с пълна сила е способно да извади всеки от парализата и застоя, който е способен да ни самоубие.

 Но никога няма да забравя, да се откажа и да съжалявам за старата любов и първите ни млади срещи, защото те са моят урок как следващите да бъдат още по-брилянтни...

А ЩАСТИЕТО СИ Е САМОДОСТАТЪЧНО