УЧИТЕЛ С КАУЗА: ТОМИСЛАВ РАШКОВ

Той е от онази порода изчезващи българи, които силно вярват в светлото бъдеще

  • 11.02.2016
  • от Плами Максимова

Томислав е от онази порода изчезващи българи, които силно вярват в светлото бъдеще. Прибира се в България въпреки възможностите, които му предлага светът, и се включва успешно в програмата „Заедно в час“. Наред с други активни, мислещи и просветени млади хора той се впуска в предизвикателството да промени представата за уроците като извор на скука и да даде шанс за образование на повече деца в неравностойно положение. Той се записа на zaednovchas.bg. Направи го и ти до 10 април!
 

Брюксел, Мюнхен, а след това София - кой беше моментът, в който реши да вземеш рязък завой обратно към България? И как се случи така, че кандидатства за учител на "Заедно в час"?

Не знам дали завоят беше толкова рязък, или по-скоро го взех постепенно, но си спомням вечерта, в която седях в библиотеката в Мюнхен и се подготвях за финалните си изпити. Беше малко след като бях написал дипломната си работа, разискваща развитието на НПО сектора у нас, а в България вече се организираха протестите: #КОЙ?.

През тази вечер осъзнах, че промяната не идва отгоре надолу, а точно обратното. Осъзнах също, че този процес отдолу нагоре започва с образованието и че ако едно общество действително иска да развива себе си и своите ценности, трябва да вложи усилия в проект, имащ по-дълга продължителност от един депутатски мандат. Малко след това се запознах с каузата на "Заедно в час", която цели равен достъп до качествено образование за всяко дете. Разбрах, че не е нужно да имам учителска правоспособност, за да кандидатствам, и че "Заедно в час", съвместно с Пловдивския университет, предоставя обучения, с които сертифицира учителите си. Не подадох документи никъде другаде. Бях убеден, че имам място в този проект.

Спомняш ли си първия учебен ден в ролята на учител? Имаше ли "сценична треска"?

Ооо, да! Имахя и то голяма. Да кажем, че от малък имам сценична треска и самата представа, че трябва да отворя вратата на класната си стая, да погледна всички ученици вътре и да им кажа нещо, не ме остави да спя много-много. Премислях всякакви варианти и разменях всевъзможни реплики в главата си. В момента дори не си спомням какво съм говорил в първите часове. Знам само, че се доверих на съвета на един колега, който ми препоръча да не влизам в роли, а да бъда себе си. Това се оказа най-добрият съвет. Децата винаги усещат, ако не си ти. А, и още нещо – вече нямам сценична треска!

Кои от нещата, които си мислеше в началото за учителската професия, се потвърдиха и кои бяха разбити на пух и прах? Разкажи ни някой и друг мит...

Едно от нещата, които предполагах в началото и се оказа абсолютно вярно, е, че учителската професия не се ограничава до работата в класната стая. Всъщност това е донякъде и един от основните митове – разбирането, че учителят има повече свободно време, защото е на половин работен ден. Нищо подобно! Това, че един ден имам 4 учебни часа, не означава, че не работя по 10-12 астрономически часа. Разбира се, това е доста индивидуално, но според мен, ако искаш да си успешен лидер в класната си стая, трябва да вложиш голяма доза старание в собственото си усъвършенстване и в това да разбереш истинските нужди на своите ученици. Също така е мит, че няма млади хора, които да искат да се занимават с образование. Имаме чудесни млади специалисти, готови да работят с хъс и креативност за развитието на децата всеки ден. Крачката към това те да станат повече и по-силни е да спрем да ги посрещаме с въпроси от типа: „Учител ли? Е как стигна до там?“, а да покажем необходимото уважение към професията, която малко или много е изградила всеки един от нас като личност. Също така е необходимо да обърнем поглед към малките населени места, където нуждата от позитивно влияние върху ученици, родители и общност като цяло е особено силна.

Как е да се работи с деца?

Една невероятна комбинация от изцеждане и зареждане. Децата могат да отнемат цялата ти енергия и да ти дадат вдъхновение за седмици наред в рамките на един ден. За да се насладиш на тази емоционална въртележка, трябва да имаш правилната нагласа, че ти си там, за да им дадеш всичко, от което те имат нужда: да бъдеш техен съветник, приятел, преподавател и още безброй неща едновременно. Те от своя страна ще ти отвърнат със същото.

А как ангажираш вниманието им?

Както вече споменах, опитвам се да бъда себе си в тази професия, да подхождам с много енергия, чувство за хумор и разбиране. В този ред на мисли аз не ги карам да ми обърнат внимание. Ако тръгнеш да „караш“ някой да прави каквото и да е, значи си загубил нещо по пътя. Вниманието за мен е по-скоро отражение на това, доколко съм успял да направя урока интересен и ангажиращ за учениците. Ако нямам вниманието на класа, аз мисля винаги в посока: „Какво не планирах добре, за да задържа фокуса им?“ Не мисля, че има учител, който държи вниманието на всичките си ученици във всеки час през учебната година, но тук отново нагласата и дългосрочната визия са по-важни от ежедневните спънки. И все пак, ако трябва да си измисля някаква моя рецепта, то това би било микс от шеги, динамика, игри, визуално представяне на информацията и учене чрез преживяване.

Има ли момент, в който децата са те изкарвали от равновесие?

Като пълно отражение на везнишката си зодия аз съм самото равновесие и трудно позволявам нещо да ме разклати, но е имало ситуации, в които съм губил за секунда своя баланс. Училището е отражение на живота с всичките му детайли и няма как да останеш безпристрастен към тази действителност. Нишката, която следвам в тези моменти, е изградена от желанието ми да разбирам и вниквам в индивидуалностите, градящи тази действителност, като обръщам тези индивидуалности лице в лице, за да осъзнаят, че не са сами и че заедно могат много повече. Именно това ми е помагало никога досега да не съм си помислял, че няма как да стане.



 

Кое се оказа най-трудно в преподаването?

Ако мога да сравня преподаването с нещо, то би било с една сцена от любимия ми филм „Форест Гъмп“, когато Форест започва да тича и не спира години наред. Първо си поставя за цел да стигне до края на своето малко населено място, после до края на големия град, после до края на целия щат и т.н. По време на това бягане той се изморява, ожаднява, огладнява и какво ли още не, но не спира да тича към следващата голяма цел. В един момент с него започват да тичат стотици хора, удивени от неговата неподлежаща на съмнение отдаденост. Това продължава години, докато в един момент Форест не спира и не казва: „Не мога повече, искам да се прибера вкъщи.“

В преподаването има много трудности. Има умора, глад и жажда, макар и в по-преносен смисъл. Въпреки това добрият преподавател не спира да тича. Също така не се връща в начална позиция – там, откъдето е тръгнал, а поставя ежедневно по-големи цели пред себе си и пред хората, тичащи до него. Именно този устрем носи желанието и енергията да не спираш и ти помага всеки ден да намираш наново „най-голямата изненада“. Най-голямата трудност е вероятно моментът, в който усетиш, че не можеш повече. Този момент може да дойде много бързо или чак след години. За всеки е различно.

На какво се дължи обезценяването на учителската професия?

Не мисля, че учителската професия може някога да се обезцени, тъй като тя е нещо много изосновно и значимо. Обезценило се е общественото мнение спрямо нея, а това се дължи на фактори, които със сигурност не се ограничават до ниското заплащане, без изобщо да пренебрегвам значението на финансовата сигурност във всяка една професия. Според мен са нужни повече визионери в образованието, които да съзнават отговорността си да се адаптират към времето и нуждите, произтичащи от динамиката на това време. Не може да очакваме да подготвим адекватно деца да се справят с бъдещи предизвикателства, ако самите ние още живеем в миналото. Да, миналото е нанесло много щети на българската действителност сега, но за да променим това, е необходимо да отправим поглед напред и да предизвикаме себе си и собствените си очаквания.

Спомняш ли си някой твой учител, който е оставил следа в живота ти?

Докато бях в Брюксел, имах една учителка по философия, която със сигурност никога няма да забравя не само защото беше с много особен характер, ами най-вече защото успя да предаде поне на мен любовта към една дисциплина, която възпитава любов към критичното мислене и ангажираност към социалните проблеми, които ни заобикалят. Подходът й беше успешен, защото показваше загриженост и общуваше с нас не само в рамките на часа, а и извън него. С нея усещах, че мога да говоря за всичко, да споделям, да се шегувам и да се изразявам свободно. Още пазя снимката от бала, когато танцувахме до сутринта, и спомена за смелостта, която ми вдъхна да преследвам мечтите си, когато бях в труден момент. Именно това е успешният учител за мен – човек, който преживява действителността заедно с учениците си и пренася с енергията си амбицията за лични постижения и успехи.

Какво и от кого заимства в начина ти на преподаване?

Любимият ми фотограф Себастиано Салгадо казва: „Ако поставиш 100 фотографи на едно и също място, всеки ще направи напълно различна снимка.“ Мисля, че с преподаването е същото. Заимствал съм идеи от много мои колеги и приятели, но съм убеден, че всеки оставя свой собствен, неповторим отпечатък като учител.

На какво те научиха децата?

Научиха ме, че не може да растеш, без да даваш.
Научиха ме, че е възможно да ставаш и да си лягаш с усмивка от изминалия ден.
Научиха ме, че няма смисъл да работиш нещо, ако не гориш за него.
Научиха ме, че за да си успешен лидер, трябва да знаеш кого водиш и към какво. Трябва да си един от тях.

Къде се виждаш след двете години като учител?

Виждам се плътно в сферата на образованието. По един или друг начин това продължава да е моята лична кауза.

ЗАПИШИ СЕ И ТИ НА ЗАЕДНО В ЧАС ТУК



Научи повече за хората, които имат привилегията да се усмихват странно